— Ти наистина не си тукашен, а? — попита Франк. Акцентът му не беше толкова силен, колкото на баща му. Младежът вероятно гледаше повече телевизия. Нищо не уронва местния акцент, както телевизията.
— Вярно е — потвърдих аз.
— Странно, защото мога да се закълна, че дочувам малко от протяжната реч на Янките в говора ти.
— Това е, защото съм юпър, нали знаете от горната част на полуострова?
Само че — опа — юпъри се наричаха жителите на горен Мичиган!
Никой от тях обаче изглежда не забеляза грешката ми. Младият Франк дори се зае да мие чинии — при това на ръка.
— Зелената витрина е магазинът за алкохол — обясни Аницети. — Оттатък улицата е, ако си търсиш нещо.
— Безалкохолната бира ми стига. Просто ми беше чудно. Приятен ден.
— Хубав ден и на теб, приятелю. Непременно да минеш пак.
Минах покрай тройката, преглеждаща плодовете и измърморих: „Дами“. При това ми се щеше да имах шапка, която да им сваля. Може би мека шапка с периферия. Като в старите филми.
6
Малкият кандидат хулиган беше напуснал мястото си. Хрумна ми да се разходя по Главната улица и да видя какво друго е променено, но веднага се отказах. Не исках да си насилвам късмета. Ами ако някой ме попита за дрехите ми? Спортното ми сако и свободните панталони вероятно не биеха много на очи, но можех ли да съм сигурен? Пък и косата ми докосваше яката на ризата отзад. В моето собствено време това е напълно приемливо за учител, дори малко консервативно. Но във време, когато обръсването на врата е стандартна част от подстригването, а бакенбарди си позволяват само бунтарските души като хлапето, което ме беше нарекло „Татенце“, можеше да събера нежелани погледи. Разбира се, винаги можех да кажа, че съм турист, че у дома, в Уисконсин всички мъже си носеха косата така, малко по-дълга. Обаче косата и дрехите, това усещане че привличам внимание като извънземно, неумело дегизирано като човек, беше само част от проблема.
В действителност аз бях чисто и просто потресен. Не казвам, че бях на път да си загубя ума. Мисля, че здравият човешкият ум би могъл да възприеме доста странности, преди да вдигне ръце и да се предаде. Не, говоря за истински потрес. Постоянно си мислех за дамите с техните дълги рокли и шапки, дами, които биха умрели от срам, ако дори една презрамка на сутиен се подаде от дрехата им на обществено място. И вкусът на бирата. Колко пълен беше той.
Точно от другата страна на улицата имаше скромен вход на магазин. На малката витрина беше гравирано „Щатски магазин за алкохол Мейн“. И, да, фасадата наистина беше светло зелена. Вътре успях да разпозная моя познат от сушилнята. Дългото му черно палто висеше от раменете му, сякаш на закачалка. Беше си свалил шапката и косата му стърчеше около главата, сякаш беше анимационен глупчо, който току-що е поставил Пръст А в Контакт Б. Той ръкомахаше пред продавача с две ръце и забелязах, че в едната държи безценната си жълта карта. Бях напълно сигурен, че в другата стиска половинката на Ал Темпълтън. Продавачът, който носеше къса бяла манта и досущ приличаше на Доктор Мокси от годишния парад, изглежда изобщо не беше впечатлен.
Отидох до ъгъла, изчаках няколко коли и прекосих обратно Стария луистънски път от страната на фабриката Уоръмбо. На двора двама мъже бутаха количка, натоварена с топове плат, пушеха и се смееха. Зачудих се дали имат представа какво причинява на организма им комбинацията от цигарен дим и пушек от фабриката и реших, че вероятно нямат. Което може би беше скрита благословия, макар че този въпрос се полага на учител по философия, а не на някой, който облъчва децата с Шекспир, Стайнбек и Шърли Джаксън.
Когато мъжете заедно с количката си се скриха зад ръждясалите метални крила на огромната врата на фабриката, извисяващи се до нивото на третия етаж, аз прекосих двора до веригата с окачен надпис „Минаването забранено“. Напомних си да не вървя твърде бързо и да не се оглеждам тревожно — всъщност, да не правя нищо, което би привлякло внимание, но беше трудно. Сега, когато почти бях стигнал до мястото, откъдето бях влязъл, желанието да избързам беше почти неустоимо. Устата ми беше пресъхнала, а халбата бира бушуваше в стомаха ми. Ами ако не можех да се върна? Ами ако бележката, която бях оставил, е изчезнала? Ами ако си е там, обаче стъпалата ги няма?
Полека, успокоих се сам, карай по-полека.
Не можах да устоя да хвърля един бърз поглед наоколо преди да се мушна под веригата. Дворът беше изцяло на мое разположение. Някъде в далечината, като насън, пак дочух тракането на влака. Дойде ми наум цитат от друга песен: „Този влак е обзет от тъгата на изчезващите релси“.