Докато вървях покрай стената на зелената сушилна барака, усещах сърцето си да бие в гърлото. Откъснатият лист хартия, затиснат с отчупено парче бетон, си беше на мястото. До тук добре. Опипах с крак внимателно, като си мислех: Моля те, боже, нека се получи, моля те, нека се върна обратно!
Върхът на обувката ми закачи парчето бетон — видях го как се изтърколи настрани — но след това се спря о стъпалото. Тези две събития се отричаха взаимно, но ето че и двете се случиха. Огледах се още веднъж наоколо, въпреки че нямаше кой да ме види в този тесен проход, освен ако не минава точно в единия или другия му край. Бях сам. Качих се на първото стъпало. Краката ми го усещаха, макар очите ми да казваха, че съм здраво стъпил на земята. Безалкохолната бира отново заплашително се надигна в стомаха ми. Затворих очи и това малко подобри нещата. Изкачих второто стъпало, после третото. Те бяха съвсем ниски. Когато стъпих на четвъртото, лятната жега престана да пари врата ми и тъмнината зад затворените ми клепачи се задълбочи. Опитах се да стъпя на петото стъпало, само че него го нямаше. Вместо това си ударих главата в ниския таван на килера. Една ръка сграбчи рамото ми и аз за малко да изкрещя.
— Спокойно — каза Ал. — Спокойно, Джейк. Прибра се.
7
Ал ми предложи кафе, но аз отказах. Стомахът ми още се бунтуваше. Той наля на себе си и се върнахме на масата, от която беше започнало това безумно пътешествие. Портфейлът ми, мобилният телефон и парите бяха струпани по средата на масата. Ал се отпусна на стола с въздишка на болка и облекчение. Изглеждаше не толкова изтощен и малко по-спокоен.
— Е — подхвана той. — Ето, че ходи и се върна. Какво мислиш?
— Ал, идея си нямам какво да мисля. Разтърсен съм до основи. Открил си го случайно?
— Напълно случайно. По-малко от месец, след като се настаних тук. Преди още да успея да изтупам праха на улица Пайн от обувките си. Първият път всъщност паднах по тия стълби, досущ като Алиса в дупката на заека. Помислих си, че съм се побъркал.
Разбирах го. Аз поне бях подготвен, колкото и нескопосана да беше подготовката. Но пък дали има адекватен начин да подготвиш човек за пътуване обратно във времето?
— Колко дълго ме нямаше?
— Две минути. Казах ти, винаги отнема две минути. Без значение колко дълго останеш там — той се закашля, изплю се в нов сноп салфетки, сгъна ги и ги прибра в джоба си. — А когато слезеш по стълбата винаги е 11:58 ч. преди обед на девети септември, 1958 година. Всяко пътуване е първо. Ти докъде отиде?
— Кенебек Фрут. Пих безалкохолна бира. Беше страхотна.
— Да, храната е имала по-добър вкус тогава. По-малко консерванти или нещо си.
— Нали познаваш Франк Аницети? Видях го като момче, на седемнадесет.
Не знам защо, но очаквах Ал да се разсмее. Той обаче прие думите ми без вълнение.
— Естествено, много пъти съм срещал Франк. Обаче той ме е срещал само веднъж. В онова време имам предвид. За Франк всяка наша среща е първа. Той се връща отнякъде, нали? Бил е в сервиза на Шеврон. Казва: „Тайтъс е качил камиона на рампата. Ще е готов до пет.“ Чувал съм го петдесет пъти. Не че всеки път влизам в Кенебек Фрут, но когато се случи да мина от там, това го чувам да казва на баща си. После идват дамите да си изберат плодове. Госпожа Симъндс и приятелките й. Все едно гледаш същия филм отново и отново, и отново.
— Всеки път е първият път — повторих аз бавно, като оставях пауза след всяка дума. Опитвах се да накарам думите да придобият смисъл в главата ми.
— Точно тъй.
— И всеки човек, когото срещаш, те вижда за първи път, без значение колко пъти ти си го виждал преди.
— Точно тъй.
— Мога да се върна и да проведа същия разговор с Франк и баща му и те няма да имат представа.
— Пак позна. Или можеш да промениш нещо — да си поръчаш мелба вместо безалкохолна бира — тогава разговорът ще протече различно. И единственият, който май подозира нещо, е Човекът с жълтата карта, но той е прекалено наквасен, за да знае какво усеща. Ако съм прав, че изобщо усеща нещо, де. Каквото и да е, то сигурно се дължи на това, че седи толкова близо до заешката дупка. Или каквото там представлява това. Може би излъчва някакво енергийно поле. Той…
В този момент Ал пак се разкашля и не можа да продължи. Да го гледам как се е сгънал надве, притиснал гърдите си и се опитва да скрие колко много го боли, как болката го разкъсва отвътре, беше болезнено само по себе си. Не може да продължава така, помислих си, след не повече от седмица ще трябва да влезе в болница, а вероятно и по-рано. И вероятно тъкмо затова ме беше повикал. За да предаде тази невероятна тайна на някого преди ракът да е му е затворил устата завинаги.