— Мислех, че ще успея да ти кажа всичко този следобед, ама няма да стане — каза Ал, когато успя да се овладее. — Трябва да се прибера, да си взема лекарството и да полегна малко. Цял живот не съм пил нищо по-силно от аспирин и това Окси ме сваля от раз. Ще поспя към шест часа и после ще ми е по-добре за малко. Ще добия малко сила. Можеш ли да минеш покрай нас към девет и половина?
— Мога, само че не знам къде живееш.
— Малка къщичка на улица Вайнинг. Номер деветнадесет. Има градинското джудже до верандата, не можеш да го пропуснеш. Джуджето държи знаме.
— За какво още има да говорим, Ал? Така де… ти ми показа. Вярвам ти — което беше вярно, но колко ли дълго щеше да се задържи вярата ми? Посещението ми в ’58-ма вече избледняваше като сън. След няколко часа (или няколко дни) вероятно щях да успея да се убедя, че наистина съм сънувал.
— За много неща имаме да говорим, приятел. Ще дойдеш ли? — той не ми напомни, че това е молба на умиращ човек, но аз го прочетох в очите му.
— Добре. Да те откарам ли до у вас?
При този въпрос очите му проблеснаха.
— Пикапът ми е тук, пък и са само пет пресечки. Поне толкоз мога да карам и сам.
— Сигурен съм, че можеш — съгласих се аз, като се надявах, че звуча по-убедено, отколкото се чувствах.
Изправих се и започнах да прибирам вещите си обратно в джобовете. Напипах пачката банкноти, която той ми беше дал и я извадих. Сега разбирах защо петте долара бяха различни. Вероятно имаше разлики и в другите банкноти. Подадох му ги, но той поклати глава.
— Не, задръж ги, аз си имам много.
Но аз ги оставих на масата.
— Ако всеки път е първият път, как успяваш да задържиш парите, които носиш обратно? Как така не изчезват при следващото пътуване?
— Идея нямам, приятел. Казах ти, един куп работи не са ми ясни. Има правила. Някои ги открих, но не са много — на лицето му светна слаба, но истински весела усмивка. — Ти донесе обратно безалкохолната бира. Още ти бълбука из стомаха, нали?
В интерес на истината, беше точно така.
— Ами ето на. Ще видиш довечера, Джейк. Като си почина за всичко ще си поговорим.
— Само още един въпрос.
Той махна с ръка, един вид, давай. Забелязах, че ноктите му, които той винаги беше поддържал изрядно чисти, бяха пожълтели и начупени. Още един лош знак. Не толкова фрапиращ като загубата на тегло, но все пак знак. Баща ми казваше, че можеш да научиш много за здравето на човека по състоянието на ноктите му.
— Знаменитият Тлъстбургер?
— Какво за него — но аз вече виждах усмивката, трепкаща в ъгълчетата на устата му.
— Можеш да си позволиш ниската цена, защото купуваш евтино, нали?
— Телешка кайма от „Червено и бяло“ — отвърна той. — Петдесет и четири цента на паунд8. Ходя всяка седмица. Или поне ходех до последните си приключения, които ме отведоха доста далеч от Фолс. Купувам от господин Уорън, месаря. Ако му кажа, че искам десет паунда смляно телешко, той отговаря: „Дадено“. Ако му поискам дванадесет или четиринадесет паунда, той казва: „Дай ми минутка да ти смеля малко прясно месо. Семейно празненство, а?“
— Винаги едно и също?
— Винаги.
— Защото винаги е първият път.
— Точно тъй. Като се замислиш, същото е като библейската историята за хлябовете и рибата. Купувам все същото телешко, седмица след седмица, и с него храня стотици и хиляди хора, независимо от глупавите слухове за котешки бургери, а то никога не свършва.
— Купуваш същото месо отново и отново — опитвах се да прокарам идеята през главата си.
— Същото месо, по същото време, от същия месар. Който винаги казва същото нещо, освен ако аз не кажа нещо различно. Признавам си, приятел, понякога ми е хрумвало да отида при него и да кажа: „Как е, господин Уорън, дърт плешив копелдак? Да си шибал някое топло пиленце напоследък?“ Той никога не би си спомнил, но аз така и не го направих. Защото той е свестен човек. Повечето хора, дето съм срещал там, са свестни.
При тези думи на лицето му се изписа тъга.
— Не разбирам, как можеш да купуваш месо там… да го сервираш тук… и после да го купуваш отново.
— Добре дошъл в клуба на неразбиращите. Аз съм ти адски благодарен, че изобщо си още тук — можеше да ме отсвириш по всяко време. Че то и по телефона още можеше да ме отрежеш.
Част от мен съжаляваше, че не съм го направил, но не му го казах. Сигурно нямаше и нужда. Той беше болен, но не беше сляп.