Кой знае кога животът му се обръща или защо?
Темата, по която им бях дал да пишат, беше „Денят, който промени живота ми“. Повечето отговори бяха чистосърдечни, но и страшно скучни — сантиментални разкази за състрадателна леля, приела да се грижи за бременна ученичка, армейски другар, проявил истинска смелост, неочаквана среща с някоя знаменитост (май беше водещият на онази телевизионна викторина, Алекс Требек, но може да е бил и Карл Малдън). Ако сред вас има учители, които си докарват по няколко допълнителни хилядарки годишно, като водят вечерни гимназиални курсове, те трябва да са наясно колко обезсърчително действа четенето на такива съчинения. Не говоря за оценяването — аз лично не късах никого, защото никога не ми се е случвало да имам възрастен ученик, който да не се старае с всички сили. Стига да предадеш изписан лист хартия, вече си спечелил одобрението на Джейк Епинг, учителят по английски от гимназията на Лисбън, а ако текстът е оформен в отделни абзаци, получаваш поне 5 минус.
Това, което ми тежеше, беше, че основният инструмент на моя учителски труд беше станал червеният химикал, вместо думите ми, и това беше почнало да ми омръзва. Това, което ме обезсърчаваше, беше знанието, че червеният химикал едва ли ще е от особена полза за хора на възраст двадесет и пет-тридесет години, които пишат с правописни грешки („абсолютно“, не „абсулютно“), не знаят къде се пише главна буква („Белият дом“, не „белият дом“) или съставят изречение със съществително и глагол, които никога не съм и чувал. И все пак ние стискаме зъби и продължаваме напред, като решително подчертаваме неправилната употреба на думи в изречението „Мъжът ми ме съди при бързано“ или задраскваме „съм плувал“ и го заменяме с „плувах“ в изречението „След това често съм плувал до платформата“.
Такава именно безнадеждна и досадна работа вършех онази вечер, докато в съседство поредната училищна баскетболна среща приближаваше финалната си свирка и изобщо не му се виждаше края. По онова време Кристи тъкмо се беше върнала от рехабилитационния център за алкохолици и, ако изобщо нещо ми се въртеше в ума, то беше надеждата да я заваря трезва, когато се прибера (което в интерес на истината се случи — тя беше успяла да удържи порока си много по-добре, отколкото брака си). Помня че малко ме болеше глава и потривах слепоочията си, както човек прави, за да попречи на слабото главоболие да се превърне в истински пристъп на мигрена. Помня, че си мислех: „Още три, само още три и приключвам. Ще се прибера, ще си направя голяма чаша какао и ще забия нос в новия роман на Джон Ървинг без да ме тормозят тези откровени, но толкова некадърни писания.“
Моментът, в който придърпах съчинението на чистача от камарата и го сложих пред себе си, не беше ознаменуван по никакъв начин — никакъв камбанен звън, никакво внезапно прозрение, че животът ми всеки момент ще се преобърне. Но кой би могъл да знае такова нещо? Животът се преобръща за миг.
Той беше писал с евтин черен химикал, който беше оставил доста петна от мастило по петте страници. Почеркът му беше завъртян, но четлив и трябва здраво да е натискал, защото буквално беше издълбал думите в евтината хартия на тетрадката. Ако затворех очи и прекарах пръсти по обратната страна на откъснатите листи, щеше да е като да чета Брайлов текст. Помня, че след всяко малко „у“ имаше някаква дребна заврънкулка — този спомен е особено ясен.
Помня също как започваше съчинението му. Помня го дума по дума.
Не беше ден а ношт. Ношта дето ми обърна живота беше ношта когат баща ми уби майка ми двамата ми братя и мен ме рани много. И сестра ми рани толкоз, чи тя попадна в кома. Умря след три години без да се събуди. Казваше се Елън и аз много я обичах. Тя обичаше да бере цвитя и да ги слага в вази.
Към средата на първата страница очите ми почнаха да смъдят и аз оставих верния си червен химикал. Когато стигнах до частта, където той пропълзява под леглото, докато кръвта се стича в очите му („малко потече и в гърлото ми и имаше гаден вкус“), започнах да плача — Кристи би се гордяла с мен. Прочетох цялото съчинение без да направя нито една поправка. Бършех сълзите си, за да не падат върху страниците, които явно беше изписал с огромно усилие. Дали съм смятал, че схваща по-бавно от останалите, че е само една идея над т.нар. „безнадеждно изостанали“? Е, Бога ми, за това явно си е имало причина. Същата причина, поради която той накуцваше. Беше цяло чудо, че изобщо е оцелял. Но ето че беше. Приятен човек, винаги усмихнат, който никога не повишаваше глас на децата. Приятен човек, който беше минал през ада, а сега се опитваше — скромно и усърдно, както и всички останали — да си изкара диплома за средно образование. Макар че щеше да остане чистач до края на живота си — простоват човечец в зелена или кафява униформа, влачещ метлата или изстъргващ дъвка от пода с малка шпакла, която винаги държеше в задния си джоб. Може би някога е могъл да стане нещо повече, но една нощ животът му се извъртял и той беше станал просто човекът в работно облекло Кархартс, когото децата наричаха Скокливия Хари, заради начина, по който вървеше.