— Ела у нас довечера. Ще ти кажа какво съм намислил, пък ти после можеш да правиш, каквото решиш. Обаче ще трябва да решаваш бързо, защото няма много време. Доста иронично, нали, като се има предвид какви стълби си имам в килера.
По-бавно от всякога аз произнесох:
— Всеки… път… е… първият… път.
Той пак ми се усмихна.
— Тая част вече я изяснихме. Ще се видим довечера, нали? Улица Вайнинг №19. Оглеждай се за градинското джудже със знамето.
8
Тръгнах си от закусвалнята на Ал в три и половина. Следващите шест часа не бяха толкова откачени, колкото посещението в Лисбън Фолс петдесет и три години назад във времето, но в никакъв случай не бяха и нормални. Времето изглежда едновременно се влачеше и препускаше. Прибрах се в къщата в Сабатус, която бях на път да купя (когато брачният ни съюз се разпадна, с Кристи продадохме къщата си във Фолс и разделихме парите). Опитах се да поспя без никакъв успех. След като лежах по гръб двадесет минути изпънат като ръжен, забил поглед в тавана, станах и отидох до тоалетната. Докато гледах урината да се стича по порцелана, си мислех: Това е преработена безалкохолна бира от ’58-ма. Но в същото време си мислех и, че това са пълни глупости, че Ал някак ме е хипнотизирал, че ми е извъртял някакъв фокус.
Опитах да дочета съчиненията и изобщо не се изненадах, че не бях в състояние да чета. Да размахам безстрашния червен химикал на господин Епинг? Да формулирам критични бележки? Смешна работа. Та аз не успявах дори да свържа думите в изречения. Затова включих вълшебния кинескоп (малка препратка към чудното време на петдесетте години; телевизорите вече не работят с кинескопи) и известно време прехвърлях каналите. На ТСМ попаднах на стар филм, наречен „Момичето от автомобилната писта“. След малко осъзнах, че се взирам в старите коли и проблемните младежи толкова съсредоточено, та чак ме боли главата и се отказах да гледам. Забърках си ориз с пилешко и зеленчуци и не можах да го изям, въпреки че бях гладен. Седях, взирах се в чинията си и си мислех за Ал Темпълтън, който е сервирал същите 5–6 килограма месо отново и отново, година след година. Наистина беше като чудото с хляба и рибите. И какво ако наоколо се носеха слухове за котешки и кучешки бургери, заради ниските му цени? При цената, на която е купувал месото, сигурно е изкарвал абсурдно висока печалба от всеки продаден Тлъстбургер.
Когато осъзнах, че само крача напред-назад из кухнята, без да мога да спя, да чета, да гледам телевизия или да хапна нещо — храната замина на боклука недокосната — аз се качих в колата си и се върнах в града. Беше станало седем без четвърт и по Главната улица имаше колкото искаш места за паркиране. Спрях срещу Кенебек Фрут и останах известно време зад волана, загледан в древната постройка с олющена боя, която някога е била процъфтяващ бизнес в малкия град. Както беше затворен за деня, магазинът изглеждаше сякаш подлежи на събаряне. Единственият признак на човешко присъствие бяха няколко старомодни реклами за Мокси в прашната витрина („Пийте Мокси за здраве“, пишеше на най-голямата), които вероятно бяха на преклонна възраст.
Сянката на Фрут се проточваше отвъд улицата и стигаше до колата ми. Вдясно от мен, където бях видял магазина за алкохол, сега имаше спретната тухлена постройка, в която се помещаваше клон на Банка Кей. На кого му е дотрябвала Зелената витрина, когато от всеки магазин в щата можеш да се снабдиш с половинка Джак или четвърт кафеено бренди? И даже няма да ти ги дадат в тънковата хартиена кесия. В днешните модерни времена ние използваме найлонови торби, синко. Изкарват по хиляда години. А като си говорим за магазини, никога не бях чувал за магазин, наречен Червено и бяло. Ако искаш да пазаруваш хранителни стоки във Фолс, отиваш в IGA, една пресечка надолу по шосе 196. Намираше се точно срещу старата гара, която в момента съвместяваше магазин за тениски и студио за татуировки.
И все пак, тъкмо в този момент, миналото ми се стори особено близко — може би заради златистия отенък на угасващия летен ден. Тази светлина винаги ми се е струвала някак свръхестествена. Сякаш ’58-ма се спотайваше около мен под безплътното покривало от междинни години. Което вероятно беше съвършено вярно, стига случилото се по-рано този следобед да не беше плод на моето въображение.
Той ще иска да направя нещо. Нещо, което е смятал да свърши сам, но ракът му е попречил. Каза, че се е върнал и е останал там четири години (поне това ми се стори, че каза), но явно четири години не са били достатъчни.
А дали аз бих имал желание да се върна в онова време и да остана повече от четири години? На практика да се преселя там? И после да се върна, само две минути по-късно, но вече прехвърлил четиридесетте и с посребрени коси? Не можех да си представя нищо подобно, но също нямах идея какво е това толкова важно нещо, на което се е натъкнал Ал. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че четири или шест, или осем години от живота ми са твърде голям подарък, дори за един умиращ човек.