Оставаха ми още два часа до насрочената среща с Ал. Реших да се прибера у дома, да си приготвя нещо друго за ядене и този път да го изям, ако трябва насила. След това смятах отново да опитам да дочета съчиненията. Аз можеше да съм един от шепа хора, пътували във времето — всъщност, като се замисля, Ал и аз можеше да сме единствените двама в цялата човешка история — но това не променяше факта, че моите ученици ще се нуждаят от финалната си оценка.
Докато карах към града, радиото ми не беше включено, но сега го пуснах. Както и телевизорът, то получаваше сигнала си от компютъризирани космически сателити, които обикаляха Земята на разстояние хиляди километри от повърхността й. Подобна новина вероятно би накарала младия Франк Аницети да ококори очи, но едва ли би била посрещната с пълно недоверие. Превключих на станция, предаваща музика от шестдесетте и хванах края на „Рок-енд-рол завинаги“ на Дани и Младежите — три-четири дръзки, хармонични гласа, надвикващи отсечени акорди на пиано. Последваха ги пронизителните крясъци на Литъл Ричард в „Лусил“, а след него Ърни Кейдоу кажи-речи изплака „Тъщата“: „Тя смята, че съветите й са безценни, но най-добре да вземе да изчезне.“ Всичко звучеше свежо и сладко като портокалите, които госпожа Симъндс и приятелките й избираха в онзи ранен следобед.
Звучеше ново.
Дали имах желание да прекарам години в миналото? Не. Но определено исках да го посетя пак. Дори само за да чуя как е звучал Литъл Ричард, когато още е оглавявал класациите. Или за да мога да се кача на самолет на авиолиния Трансуърлд без да се налага да си събувам обувките, да минавам през пълен телесен скенер и метален детектор. А не бих възразил и срещу още една безалкохолна бира.
Глава 3
1
Градинското джудже наистина държеше флаг, но не беше американското знаме. Не беше дори знамето на щата Мейн с лос на него. Флагът в ръцете на джуджето имаше вертикална синя лента и две дебели напречни ленти, горната бяла, долната червена. Освен това имаше една единствена звезда9. Когато минах покрай джуджето, го потупах по островърхата шапка и изкачих стъпалата пред къщата на Ал на улица Вайнинг, като през цялото време в главата ми се въртяха думите от една забавна песен на Рей Уайли Хабърд: „Майната ти, ти си от Тексас.“
Вратата се отвори преди да успея да звънна. Ал беше по пижами и беше намъкнал домашен халат върху тях, а бялата му коса стърчеше на усукани кичури — сериозно се беше оплела, докато беше спал. Но сънят (а явно и болкоуспокояващите) му се бяха отразили добре. Все така си личеше, че е болен, но бръчките около устата му не бяха толкова дълбоки и, докато ме въвеждаше през късия коридор в дневната, сякаш стъпваше по-уверено. Освен това в момента не държеше дясната си ръка под лявата мишница сякаш се опитва да попречи на тялото си да се разпадне.
— Сега повече ли приличам на себе си, а? — попита той с прегракнал глас, като сядаше в креслото пред телевизора. Всъщност, не точно седна, ами приклекна и направо се тръшна в него.
— Да, малко. Какво казва докторът?
— Докторът, дето ме прегледа в Портланд, каза, че няма надежда, даже с химиотерапия и радиация. Съвсем същото каза и докторът в Далас. През ’62-ра имам предвид. Хубаво е как някои неща не се променят, нали?
Отворих уста и пак я затворих. Понякога няма какво да се каже. Понякога просто онемяваш.
— Няма какво да се церемониш — каза той. — Знам, че смъртта притеснява хората, особено когато човек сам си е докарал беля на главата с лошите си навици, обаче аз не мога да губя време с глезотии. Съвсем скоро ще свърша в болницата, ако не за друго, то защото няма да мога сам да стигам до тоалетната. Проклет да съм, ако си остана тук да си изкашлям мозъка, докато затъвам в лайна.
— Какво ще стане със закусвалнята?
— Свършено е със закусвалнята, приятел. Даже да бях здрав като кон, пак щеше да изкара само до края на месеца. Нали знаеш, че държах терена под наем?
Не го знаех, но ми се стори логично. Въпреки че Уоръмбо все още пазеше името си, не беше нищо повече от търговски център, което означаваше, че Ал плаща наем на някоя корпорация.
— Договорът ми за наем скоро изтича и Фабриката и сие искат да сложат на моето място нещо наречено — това ще ти хареса — Ел Ел Бийн Експрес. Освен това казват, че моята малка Алуминер загрозявала пейзажа.