— Но това са пълни глупости! — възкликнах аз с толкова откровено възмущение, че Ал се изкиска. Смехът му се опита да премине в кашлица и той насила го подтисна. Тук, в собствения си дом, той не ползваше носна кърпа или салфетки за кашлицата си. На масата до него имаше кутия с големи попивателни кърпи и моят поглед все се спираше на тях. Опитвах се да не ги гледам и вместо това разглеждах снимката на стената, на която Ал беше прегърнал симпатична жена, но очите ми сами се връщаха на кутията. Ето една проста истина за човешката природа: ако ти трябват домакински попивателни кърпи за секретите, изхвърляни от болното ти тяло, значи сериозно си го загазил.
— Радвам се, че така мислиш. Бихме могли да се чукнем по въпроса. На мен алкохол вече не ми се полага, но в хладилника има студен чай. Ще бъдеш ли така добър?
2
В закусвалнята си Ал използваше солидна ресторантьорска стъклария, но каната със студен чай в хладилника му май беше кристал Уотърфорд. В чая лениво се полюшваше цял лимон с набраздена кора за по-пълно извличане на вкуса. Аз сложих лед в две чаши, налях чая и ги отнесох в дневната. Ал отпи дълга бавна глътка от своята и примижа доволно.
— Ей това се казва работа. Точно в момента на Ал всичко му е наред. Ония хапове са вълшебни. Пристрастяваш се като едното нищо, ама въпреки туй са невероятни. Даже спират кашлицата за малко. Към полунощ болката пак ще почне да се събужда, но до тогава трябва да сме успели да си поговорим — той пак отпи и ми се усмихна безрадостно. — Ежедневните неща си оставали хубави до самия край. Никога нямаше да предположа.
— Ал, какво ще се случи с… онази пролука към миналото, ако махнат караваната ти от там и построят магазин на мястото й?
— Нямам представа, точно както нямам представа как можех да купувам същото месо отново и отново. Мисля си, че вероятно ще изчезне. Мисля, че и тя е някакво природно чудо като гейзера Олд Фейтфул или ония шантави балансирани камъни в западна Австралия, или някоя река, дето си сменя посоката на течението според фазите на луната. Такива чудесии са фина работа, приятел. Малко да се поразмести земната кора, малко да се промени температурата или ако им метнеш една-две пръчки динамит и изчезват.
— Значи не мислиш, че ще се случи… знам ли… някой катаклизъм? — в главата ми се въртеше картината на самолет, летящ на височина 11 километра, чийто корпус се разкъсва и всичко от кабината бива засмукано навън, включително пътниците. Бях виждал нещо подобно в някакъв филм.
— Не ми се вярва, ама то кой ли знае? Знам само, че аз нищо не мога да направя по въпроса, каквото ще да става. Освен ако не искаш да ти прехвърля договора на теб. Тогава можеш да идеш в Националното общество за защита на исторически паметници и да им кажеш: „Ей, момчета, не може да им позволите да строят магазин в двора на фабриката Уоръмбо, ами че там има тунел за пътуване във времето. Знам че не е за вярване, затуй дайте да ви покажа.“
За момент се замислих за тази възможност, защото Ал беше прав — пукнатината, водеща в миналото със сигурност беше деликатна. Кой знае, може би ще се спука като сапунен мехур, стига само караваната да се поразклати по-силно. А след това ми хрумна как федералните власти откриват, че могат да пращат специални части в миналото, за да променят каквото им скимне. Нямах представа дали това е възможно, но ако беше, последното което би ми се искало, е да видя как същите веселяци, изобретили биологичното оръжие и компютърно управляваните бомби, натрапват политическите си възгледи на беззащитната жива история. И веднага щом тази мисъл изскочи в главата ми, в същата секунда дори, вече знаех какво ще поиска Ал от мен. Липсваха ми само подробностите. Оставих си студения чай и се изправих.
— Не. По никакъв начин. Дума да не става.
Той прие думите ми спокойно. Можех да си го обясня с въздействието на Оксиконтина, но не бях толкова глупав. Той беше наясно, че не бих изоставил току така подобно нещо. Любопитството ми (да не говорим за изумлението ми) вероятно се подаваше направо от кожата като бодли на таралеж. Защо част от мен искаше да чуе подробностите.
— Тъй, виждам че мога да пропусна общите приказки и да мина по същество — каза Ал. — Хубаво. Сядай долу, Джейк, и ще те светна каква е единствената причина да не си изпия целия запас от малки розови хапченца наведнъж.
Аз продължавах да стърча прав, така че той допълни:
— Хайде сега, знам че искаш да ме изслушаш, пък и какво толкова? Даже да можех да те накарам да направиш нещо тук, в ’11-та, което аз не мога, по никакъв начин не бих могъл да те принудя да свършиш нещо в онова време. Веднъж щом се върнеш там, Ал Темпълтън ще е само четиригодишно хлапе в Блумингтън, Индиана, което препуска из двора с маска на Самотния рейнджър и не е съвсем наясно как се ползва тоалетната. Тъй че сядай. Както казват в телевизионните реклами, не поемаш никакви ангажименти.