И така, аз плаках. Онези сълзи бяха истински, такива които идват от много дълбоко. Надолу по коридора се чуваше оркестърът на Лисбън, който свиреше победен марш — явно домакините бяха спечелили, браво на тях. Малко по-късно Хари и неговите колеги вероятно щяха да съберат пейките и да пометат боклуците, изпадали около тях.
Написах голяма червена шестица в началото на съчинението му. Огледах я за момент, а после добавих и голям червен плюс. Защото беше добро и защото неговата болка беше предизвикала емоционална реакция у мен, неговия читател. А не е ли тъкмо това, което се очаква от едно отлично съчинение — да предизвика реакция?
А иначе, на мен ми се щеше бившата Кристи Епинг да беше права и аз наистина да бях емоционално блокиран. Защото всичко, което последва — всяко ужасно нещо — започна с онези сълзи.
Част 1
Вододелен момент
Глава 1
1
Хари Данинг завърши с отличие. Аз присъствах на малката церемония за раздаване на дипломите във физкултурния салон на лисбънската гимназия по негова покана. Той наистина си нямаше никого и аз с радост приех.
След благословията, произнесена от отец Банди, който рядко пропускаше събитие от календара на гимназията в Лисбън, аз си проправих път сред струпалите се роднини и приятели, за да стигна до Хари, който стоеше сам в бухналата си черна пелерина. В едната си ръка държеше дипломата, а в другата плоската шапка с пискюл, взета под наем. Взех шапката от него, за да можем да се ръкуваме. Той се ухили и показа разкривени зъби с доста зейнали кухини. Това обаче не правеше усмивката му по-малко лъчезарна или приветлива.
— Благодаря, че дойдохте, господин Епинг. Много благодаря.
— За мен беше удоволствие. И можеш да ме наричаш Джейк — дребна привилегия, която пазя за ученици на възрастта на баща ми.
За момент той ме изгледа недоумяващо, а после се засмя.
— Вярно бе, вече съм на години. Да му се не види!
Аз също се засмях. Навсякъде около нас хората се смееха, а някои, разбира се, плачеха. Онова, което на мен ми се отдава толкова трудно, на други им идва отвътре.
— И онуй шест плюс! Да му се не види! В живота си не съм получавал шест плюс. Не съм се и надявал даже!
— Ти си го заслужи, Хари. Е, кое е първото, което смяташ да направиш като дипломиран гимназист?
Усмивката му помръкна за момент — изглежда не се беше замислял по въпроса.
— Ами мисля да си отида у дома. Държа една къщичка под наем на улица Годар — той повдигна дипломата, като я държеше внимателно само с два пръста, сякаш се тревожеше, че мастилото ще се размаже. — Ще я сложа в рамка и ще я закача на стената. После мисля да си налея чаша вино и да й се радвам, докато дойде време за сън.
— Звучи добре — казах аз. — Но какво ще кажеш преди това ти и аз да хапнем нещо. Може да отскочим до Ал.
Очаквах да се намръщи на идеята, но само защото така биха реагирали всичките ми колеги. Да не говорим за учениците. Те избягваха Ал сякаш беше самата чума и предпочитаха ресторанта Дери Куин срещу училището или Хай Хат на път 196, близо до старото автокино на Лисбън.
— Много ще ми е приятно, господин Епинг. Благодаря!
— Нали се разбрахме — Джейк.
— Джейк, вярно.
И така, заведох Хари в закусвалнята на Ал. Аз бях единственият редовен клиент на заведението от преподавателите в училището и, въпреки че Ал беше наел сервитьорка онова лято, той ни сервира лично. Както обикновено, една цигара (забранена в заведенията за обществено хранене, но това никога не спираше Ал) тлееше в ъгълчето на устата му и той беше присвил едното си око срещу дима. Той видя сгънатата пелерина на дипломанта, сети се какъв е поводът и настоя да поеме сметката. Не че имаше кой знае какво да се поема, храната при Ал винаги беше забележително евтина, поради което вечно се носеха слухове за съдбата на разни бездомни животни в района. След това той ни снима и по-късно закачи снимката ни на импровизираната си Стена на градските знаменитости. Сред жителите на Лисбън, попаднали на същата стена, бяха Албърт Дантън, основател на Бижутерия Дантън; Ърл Хигинс, бивш директор на лисбънската гимназия; Джон Крафтс, основател на „Автомобилна къща Джон Крафтс“ и, разбира се, отец Банди от църквата Св. Кирил (до неговата снимка се мъдреше и снимката на Папа Йоан XXIII — вярно, той не беше местен, но се ползваше с благоволението на Ал Темпълтън, който считаше себе си „добър кат’лик“). На снимката, която Ал направи онзи ден, Хари се усмихваше широко. Аз бях застанал до него и двамата заедно държахме неговата диплома. Вратовръзката му се беше изкривила леко. Запомнил съм го, защото ми заприлича на заврънкулките, които той изписваше в края на буквата „у“. Всичко помня. Съвсем ясно си го спомням.