Излязох от хижата си в Себаго рано, което беше добре, защото само след миля по пътя колата, която бях наел от Херц, взе че спука гума. Извадих резервната, смених я и, макара че тя изглеждаше съвсем наред, след още една миля и тя изгърмя. Отидох на стоп до бензиностанция Есо в Нейпълс, обаче монтьорът там ми каза, че бил прекалено зает, за да дойде да смени гумата на наетия Шевролет. Мисля, че просто беше ядосан, задето пропуска съботния лов. Бакшиш от двадесет долара му промени мнението, но аз така и не успях да стигна до Дърам преди обед. Избрах стария околовръстен път, защото това е най-краткия маршрут, обаче познай! Мостът на потока Чакъл беше паднал в проклетата река. Големи червенобели прегради, оранжеви конуси и голям надпис „Пътят е затворен“.
Дотогава вече ми беше ясно какво се случва и все повече се съмнявах, дали ще успея да свърша каквото бях тръгнал да върша. Имай предвид, че излязох в осем сутринта, просто за всеки случай, и ми отне повече от четири часа да мина осемнадесет мили. Но не се отказах. Минах по пътя на Методистката църква, като форсирах оная наета таратайка, колкото можах и вдигнах страшна пушилка — всички пътища в района бяха черни по онова време.
Та значи тук-там виждам коли и камиони, паркирани от двете страни на пътя или в началото на горските пътища, а също и доста ловджии с отворени пушки в ръце. Всеки един от тях вдигна ръка да ме поздрави — хората са дружелюбни през ’58-ма, дума да няма. Аз също ги поздравявах в отговор, но през цялото време се чудех кога ще се спука следващата гума. Или направо ще изгърми. Ако се беше случило, сигурно щях да свърша в канавката, защото карах като луд. Помня как един от ловджиите ми направи знак с ръка да понамаля, но аз не му обърнах внимание.
Профучах нагоре по Боуи Хил и тъкмо, като минавах покрай стария център за срещи, видях един пикап, паркиран до гробището. На вратата беше написано Строителни и дърводелски услуги Пулин. Кабината му беше празна. Пулин и дъщеря му вече бяха в гората, може би седяха в някоя просека, ядяха си обяда и си говореха, както всички бащи и дъщери си говорят. Или поне както аз си представям, че си говорят. Аз самият дъщери не съм имал…
Последва поредния пристъп на кашлица, който завърши с ужасен хъркащ звук.
— Мамка му, ама как боли — простена той.
— Ал, трябва да спреш.
Той поклати глава и избърса струйка кръв от долната си устна с опакото на ръката си.
— Точно в момента трябва да си довърша историята, така че млъквай. Та значи, хубавичко огледах пикапа, както фучах с шестдесет мили в час и, когато пак погледнах пътя, той беше препречен от паднало дърво. Едвам успях да спра преди да се натреса в него. Дървото не беше кой знае колко голямо, пък аз преди да се разболея бях доста як. Освен това вече бях направо бесен. Излязох от колата и почнах да се боря с проклетото дърво. Докато го дърпах — и псувах като хамалин през цялото време — от другата страна на дървото се появи кола и спря. Отвътре излезе мъж с оранжева ловна жилетка. Не бях сигурен дали това е моят човек, защото вестникът така и не беше публикувал негова снимка, обаче изглежда беше на нужната възраст.
Та идва той при мен и казва: „Дай да ти помогна, друже.“ Аз му викам: „Благодаря“ и протягам ръка: „Бил Лидлоу“. Той стисна ръката ми и отвърна: „Анди Калъм“ — значи наистина беше моят човек. След всички перипетии докато стигна до Дърам, не можех да повярвам на късмета си. Все едно бях ударил джакпота. Той подхвана дървото от другия край и заедно го преместихме. След това аз се тръшнах направо на пътя и се хванах за гърдите. Той ме попита дали съм добре и аз му казах: „Идея си нямам. Никога не съм получавал инфаркт, ама тоя май ще ми е първият“. Ето така господин Анди Калъм изобщо не стигна до лова онзи ноемврийски следобед, Джейк, и съответно не простреля момичето. Беше твърде зает да кара добрия стар Бил Лидлоу до болницата в Луистън.
— Значи си успял? Направил си го?
— И още как. В болницата им казах, че на обяд съм изял един голям стар герой — както по онова време са наричали италианските сандвичи — и ми поставиха диагноза „остро стомашно неразположение“. Платих си двадесет и пет долара в брой и ме пратиха да си ходя. Калъм ме изчака и после ме върна до наетата ми кола. Какво ще кажеш за подобна отзивчивост, а? Същата вечер се прибрах обратно в ’11-та, само дето се появих точно две минути след като бях тръгнал. Подобно нещо ще ти разбърка усещането за време и без да се качваш на самолет. Първата ми работа беше да се отбия в библиотеката и да погледна материала за дипломирането на гимназистите през ’65-та. Преди, тоя материал беше илюстриран със снимка на Каролин Пулин. На снимката тогавашният директор — Ърл Хигинс, отдавна не е сред живите, да го прощава Господ, беше се навел да връчи дипломата на момиче в инвалидната количка, издокарано в пелерина и шапка. Под снимката пишеше: „Каролин Пулин постига важна победа в дългия си път към пълно възстановяване.“