— Благодаря за съвета — казах аз и се изправих.
— Нямаш грижи. Пък ако искаш да се подстрижеш преди разните си там бизнес срещи, отбий се в бръснарницата на Баумър. Той ще се погрижи за теб.
— Благодаря, още един добър съвет.
— Съветите са безплатни, бирата е с пари. Приятно прекарване в Мейн, господин Амбърсън. А, Франки, като си изпиеш шейка, марш обратно в училище.
— Дадено, тате — Младши на свой ред ми намигна.
— Франк? — обади се една от клиентките сякаш казваше „ехооо“. — Портокалите свежи ли са?
— Свежи са, колкото усмивката ти, Лиола — отговори той и дамите изхихикаха. Не се шегувам, прозвуча точно като „Хи-хи“.
На минаване покрай тях аз измърморих: „Дами“, а после камбанката звънна и аз се озовах отвън, в света, който беше съществувал преди моето раждане. Но този път, вместо да прекося улицата обратно към фабричния двор и заешката дупка, аз се запътих по-навътре в този свят. Оттатък улицата скитникът с дългото черно палто жестикулираше пред продавача с мантата. Картата, която размахваше, може да беше оранжева, вместо жълта, но иначе караше по сценарий.
Реших че това е добър знак.
3
Тайтъс Шеврон се намираше отвъд супермаркета Червено и Бяло, където Ал беше купувал същите хранителни припаси отново и отново. Според табелата на витрината, омарите се продаваха по шестдесет и девет цента на паунд. От другата страна на улицата срещу супермаркета, на парцел, който през ’11-та беше пустеещ, сега се издигаше кафеникаво хале с отворени врати, запълнено с всякакви употребявани мебели. Изглежда в най-голямо изобилие се намираха бебешки люлки, тръстикови люлеещи се столове и масивни разтягащи се фотьойли от типа „Татко разпуска“. Фирменият знак над входната врата гласеше Веселият бял слон. Допълнителна табела, изправена на триножник, така че да се вижда от минаващите по пътя към Луистън, дръзко заявяваше, че: „Ако го няма при нас, значи вие нямате нужда от него“. Един човек, вероятно съдържателят, седеше в един от люлеещите се столове, пушеше лула и гледаше към мен. Носеше раирана риза и свободни кафяви панталони. Освен това на лицето му се мъдреше катинарче, което ми се стори също толкова дръзко за този конкретен отрязък от времевия поток. Макар да беше вчесана назад и покрита с някаква помада, чупливата му коса се спускаше надолу чак до основата на врата и ми напомняше един стар рокаджийски клип: Джери Лий Луис скача върху пианото докато пее: „Грамадни огнени кълба“. Съдържателят на Веселият бял слон вероятно беше известен като местния битник.
Докоснах периферията на шапката си, той ми отговори с едва забележимо кимване и продължи да пафка лулата си.
В станцията на Шеврон (където редовният бензин се продаваше за 19.9 цента на галон и „супер“ бензинът беше пени по-скъп), един мъж в син гащеризон и безупречна армейска подстрижка работеше по нечий пикап — вероятно на Аницети — качен на повдигач.
— Господин Тайтъс?
Той хвърли бърз поглед през рамо.
— Аха?
— Господин Аницети каза, че бих могъл да използвам тоалетната ви?
— Ключът е от вътрешната страна на входната врата — да бе, как не се сетих.
— Благодаря.
Ключът беше прикрепен към дървена плочка с надпис Мъже. На плочката на другия ключ пишеше Момичета. Бившата ми жена би побесняла при вида на тая дискриминация, ухилих се вътрешно аз.
Тоалетната беше чиста, но миришеше на цигари. До умивалника имаше голям пепелник, подобен на урна. Ако съдех по броя на угарките, доста посетители на тази чиста малка стаичка обичаха да припалват по цигара, докато си вършат работата.
Когато излязох, видях двадесетина коли, втора ръка, разположени на малък паркинг до бензиностанцията. Коли, които през ’11-та биха се продавали като ценни класики за хиляди долари, през ’58-ма бяха оценени на седемдесет и пет до сто долара. Един кадилак, който изглежда беше почти съвсем нов, беше оценен на осемстотин. В будката до паркинга седеше девойче с коса на опашка, забило нос в списание Фотоплей, и предъвкваше дъвка. На будката се мъдреше надпис: „Всички тези коли вървят добре и имат гаранция от Бил Тайтъс — Осигурена поддръжка за всяка кола, купена от нас!“
Върнах ключа на мястото му, благодарих на Тайтъс (който изръмжа в отговор, без да си прекъсва работата по пикапа) и тръгнах обратно към Главната улица, като реших, че вероятно е най-добре да си подстрижа косата, преди да отида в банката. Това ми напомни за битника с катинарчето и аз прекосих улицата до магазина с употребявани мебели.
— Добрутро — поздравих го аз.
— То всъщност вече е следобед, но щом така ти харесва — той засмука от лулата си и лекият летен ветрец довя до мен аромат на тютюн Чери Бленд. Това ми напомни за дядо ми, който пушеше същата марка, когато бях малък. Понякога, когато ме боляха ушите, той издухваше струя ароматен дим в тях за да ги успокои — лечение, което едва ли е официално прието от лекарската общност.