Странноприемницата беше разположена малко по-навътре от магистралата и беше засенчена не от борове, а от масивни величествени брястове. Не беше точно като да срещнеш динозаври, но почти. Аз ги оглеждах възхитен, докато господин Лицензиран превоз запали поредната цигара.
— Трябва ли ви помощ с чантите, господине?
— Не, ще се оправя.
Разстоянието, навъртяно на брояча му не беше масивно като брястовете, но и така цената беше смешно ниска. Дадох му два долара и поисках само петдесет цента ресто. Това изглежда му се стори напълно достатъчно. Бакшишът щеше да му стигне за пакет Лъки Страйк.
10
Настаних се без проблем (плащане в брой на рецепцията, без нужда от документ за самоличност) и се насладих на дълга дрямка в стаята, където единствената климатична инсталация беше вентилаторът, вграден в рамката на прозореца. Събудих се освежен (хубаво), но после изобщо не успях да мигна през нощта (лошо). След залез по магистралата почти не минаваха коли и тишината беше толкова плътна, че нямаше начин човек да се отпусне. Телевизорът беше настолен, марка Зенит и вероятно тежеше петдесет кила. Над телевизора се подаваше стайната антена, на която беше подпряна бележка: „Моля, настройвайте антената ръчно и не използвайте алуминиево фолио. От управата.“
Имаше три канала. Местния клон на ЕнБиСи се виждаше твърде размазан, колкото и да въртях „ушите“ на антената, а картината на СиБиЕс се въртеше без да се влияе от настройката на вертикалния държач. По ЕйБиСи, който единствено се виждаше кристално ясно, даваха „Животът и легендата за Уаят Ърп“ с Хю Обраян в главната роля. Той тъкмо застреля няколко престъпници и беше прекъснат от реклама за цигари Вайсрой. Стийв Макуин обясни, че Вайсрой имат филтър, като за разсъдлив човек и вкус като за пушач. Докато той си палеше цигарата, аз се смъкнах от леглото и угасих телевизора.
И останах сам със звука на щурците.
Съблякох се по бельо, легнах и се опитах да спя. В мислите ми изплуваха майка ми и баща ми. В момента баща ми трябва да беше на шест години и живееше в О Клер. Майка ми, само на пет, живееше в семейната ферма в Айова, която щеше да изгори до основи след три или четири години. Така семейството й щеше да се премести в Уисконсин и да я приближи до пресечната точка на два живота, които щяха да създадат… ами… мен.
Аз съм луд, мина ми също през ума. Луд и жертва на ужасно сложни халюцинации, докато лежа заключен в някоя лудница някъде. Може би някой лекар ще използва моя случай, за да публикува статия в психиатрично списание. Вместо Мъжът, който мислеше, че жена му е шапка, аз ще да бъда Мъжът, който мислеше, че годината е ’58-ма.
Обаче ми стигаше да прокарам ръка по грапавата покривка на леглото, отметната до мен, и веднага ми ставаше ясно, че всичко е истина. Замислих се за Лий Харви Озуалд, но неговото време още не беше дошло и не той ме изпълваше с тревога в тази мотелска стая, сякаш излязла от музей.
Седнах на края на леглото, отворих куфарчето и извадих мобилния си телефон, играчка на пътника във времето, която нямаше никаква работа тук. Въпреки това, не можех да устоя на изкушението да отворя капачето и да натисна бутона за включване. На екрана, разбира се, веднага се появи „Няма сигнал“ — какво друго можех да очаквам. Пет чертички? Или глас, който ме умолява „Върни се вкъщи, Джейк, преди да причиниш вреди, които няма да можеш да поправиш“? Глупава, суеверна идея. Ако нанесях някаква вреда можех да я поправя. Защото всяко пътуваше изчистваше резултата. Пътуването във времето, така да се каже, имаше вграден бутон за безопасност.
Тази мисъл несъмнено беше успокоителна, но присъствието на такъв телефон в свят, където цветната телевизия е най-голямото технологично постижение на домашната електроника, никак не ме успокояваше. Ако някой го откриеше, нямаше да ме линчуват като еретик, но нищо чудно да ме арестуват и задържат, докато някой от хората на Дж. Едгар Хувър пристигне от Вашингтон, за да ме разпита.
Оставих апарата на леглото и извадих всичките монети от десния си преден джоб. Разделих ги на две купчинки. Всички, които датираха то ’58-ма или преди това, се върнаха в джоба ми. Монетите от бъдещето попаднаха в един плик, който открих в чекмеджето на бюрото (заедно с библията на Гидиън и меню за поръчки от Хай Хат). Облякох се, взех си ключа и излязох от стаята.