Докато не пристигнах в Дери.
2
Нещо не беше наред с този град и мисля, че го усетих от самото начало.
Когато магистралата премина в път с две платна, изпъстрени с асфалтови кръпки, аз продължих по Път 7. На около двадесет мили северно от Нюпорт пътят се изкачи на възвишение и Дери се разкри пред погледа ми, струпан на западния бряг на река Кендъскиг под токсичен облак, захранван от бог знае колко хартиени и текстилни фабрики, работещи с пълна пара. През центъра на града преминаваше една зелена артерия. От разстояние приличаше на белег. Градът около назъбената зелена линия изглежда беше оцветен изцяло в опушено сиво и черно, под небе с цвета на засъхнала урина, благодарение на дима, бълван от всички онези комини.
С колата минах покрай няколко сергии за плодове и зеленчуци. Продавачите (или бяха просто хора, навъртащи се наоколо с празен поглед) приличаха повече на уродливи диваци, отколкото на мейнски фермери. Докато минавах покрай последната сергия — „Крайпътен плод-зеленчук Бауърс“, иззад няколко струпани кошници с домати изскочи един помияр и подгони колата. Опитваше да захапе задните гуми, а от устата му се точеха лиги. Приличаше на някаква версия на булдог. Преди да го изгубя от поглед, една кльощава жена в гащеризон приближи кучето и взе да го пердаши с парче от дъска.
Хари Данинг беше отраснал в този град и аз го намразих от пръв поглед. Без конкретна причина, просто така. Централната търговска част беше сбутана на дъното между три хълма и изглеждаше жалка и клаустрофобична. Моят черешово червен Форд беше най-ярката кола на улицата. Цветът му веднага хващаше окото (при това погледите не бяха никак възторжени) сред всичките черни Плимути, кафяви Шевролети и очукани товарни камиони. През центъра на града минаваше канал. Черна вода запълваше почти изцяло бетонното корито, а каквото се виждаше от ограничителните стени, беше покрито с големи петна плесен.
Успях да паркирам на улица Канал. Един петак, пуснат в паркинг-метъра, ми осигуряваше един час време за пазаруване. Бях забравил да си купя шапка в Лисбън Фолс, а на една витрина, малко по-нагоре по улицата, бях видял табела „Официално и ежедневно облекло Дери — Най-елегантната галантерия на Мейн“. Съмнявах се, че магазинът има кой знае каква конкуренция.
Бях паркирал пред аптеката и спрях за момент, за да разгледам табелата на витрината. Тя някак обобщаваше всичките ми чувства към Дери — острото недоверие, усещането за едва сдържано насилие — по-добре от всичко друго, за което се сещам, въпреки че прекарах там два месеца и (с изключение на няколко нови познати) не харесах абсолютно нищо в този град. Табелата гласеше:
Кражбата не е „гот“, не е нещо „яко“ и не е „тръпка“! Кражбата е престъпление, по което се повдигат обвинения!
А слабият, очилат мъж в бяла престилка, който ме гледаше отвътре, трябва да беше самият господин Кийн. Изражението на лицето му не казваше: „Влез, страннико, огледай се и може би ще си харесаш нещо, а може да пийнеш и сода със сладолед.“ Твърдият му поглед и устата извита в гримаса по-скоро внушаваха: „Махай се, тук няма нищо за такива като теб.“ Част от мен смяташе, че си измислям, останалата част от мен знаеше, че съм прав. Като един вид експеримент, аз вдигнах ръка и помахах за поздрав.
Мъжът в бялата престилка не ми помаха в отговор.
Осъзнах, че каналът, който бях видял, трябва да минаваше директно под този необичаен, забит между хълмовете градски център и аз стоях точно върху него. Усещах как невидимата вода под краката ми кара тротоара да вибрира. Беше неприятно усещане, сякаш в този участък светът беше омекнал.
Във витрината на „Официално и ежедневно облекло Дери“ имаше манекен на мъж, облечен в смокинг. На едното му око се мъдреше монокъл, а в ръката му беше затъкнато училищно триъгълно флагче. На него пишеше: „Тигрите от Дери ще размажат Овните от Бангор!“ Въпреки че аз самият съм твърдо за повдигането на училищния дух, това ми се стори малко прекалено. Виж „… ще бият Овните от Бангор“ би било нормално, но чак да ги размажат?
Въпрос на изразни средства, отбелязах за себе си и влязох вътре.
Приближи ме продавач с шивашки метър около врата. Той беше облечен много по-добре от мен, но заради мъждивите лампи на тавана лицето му изглеждаше жълто. Изпитах абсурдното желание да попитам: „Ще ми продадете ли една хубава лятна сламена шапка или да вървя на майната си?“ В следващия момент мъжът се усмихна, попита как може да ми помогне и ситуацията стана почти нормална. Той разполагаше с нужната стока и аз се сдобих с шапка на нищожната цена от три долара и седемдесет цента.