— Жалко, че няма да имате много време да я носите преди времето да застудее — каза той накрая.
Аз си сложих шапката и я наместих пред огледалото до тезгяха.
— Може пък да се порадваме на циганско лято.
Внимателно и с извинителна физиономия, той побутна шапката ми на другата страна. Премести я с не повече от два пръста, но аз вече не приличах на провинциално момче, посещаващо града за първи път, а на… ами изглеждах като най-елегантния мейнски пътешественик във времето. Благодарих му.
— За нищо, господин…?
— Амбърсън — казах аз и му протегнах ръката си.
Той я стисна слабо за момент. На допир дланта му беше суха и сякаш покрита с талк. Трябваше да подтисна желанието да избърша пръсти в сакото си след ръкостискането.
— По работа ли сте в Дери?
— Да. Вие от тук ли сте?
— Да, цял живот съм живял тук — потвърди той и въздъхна, сякаш нещо ужасно му тежеше. Ако съдех по първите си впечатления, може и така да беше. — А с какво се занимавате, господин Амбърсън, ако не възразявате да попитам.
— Недвижими имоти. Но докато съм тук мислех да потърся и един стар приятел от армията. Казва се Данинг. Не му помня първото име, всички го наричаха Скип.
Това с прякора „Скип“ си го измислих, но наистина не знаех първото име на бащата на Хари Данинг. В съчинението си Хари беше назовал братята и сестра си по име, но мъжът с чука беше винаги „баща ми“ или „татко“.
— Опасявам се, че не мога да ви помогна, сър — сега, след като сделката ни беше приключена, той звучеше доста хладно. В магазина нямаше други клиенти, но той явно предпочиташе да ми види гърба.
— Може да ми помогнете с нещо друго. Кой е най-добрият хотел наоколо?
— „Таунхаус Дери“. Върнете се обратно до авеню Кендъскиг, завийте на дясно и карайте по Горната Миля до Главната улица. Оглеждайте се за фенерите пред входа.
— Горната миля?
— Ние така я наричаме. Ако това е всичко, сър, чакат ме няколко поправки в ателието.
Когато излязох от там, беше започнало да се мръква. Едно от нещата, които най-ярко са се запечатали в паметта ми за времето прекарано в Дери през септември и октомври ’58-ма, беше как вечерта изглежда винаги подраняваше.
Надолу по улицата до галантерията се намираше „Спортни стоки Мейкън“, където Есенната продажба на огнестрелни оръжия явно беше в разгара си. Вътре двама мъже разглеждаха ловджийски карабини докато възрастен продавач с тънка каубойска връзка на също толкова тънкия си врат ги гледаше одобрително. Отсрещната страна на улица Канал изглежда беше запълнена с работнически кръчми. От онзи тип, където можеш да получиш халба бира и два пръста твърд алкохол срещу петдесет цента и единствената музика в джукбокса е кънтри. Имената им бяха „Щастливото кътче“, „Кладенец на желанията“ (известен сред местните като Кървавата кофа, както научих по-късно), „Двамата братя“, „Златната спица“ и „Сънливият сребърен долар“.
Пред последния стояха четирима работници, които явно бяха излезли да се разтъпчат и съзерцаваха моето кабрио. В ръцете си държаха чаши с бира и цигари. Лицата им бяха скрити под перифериите на вълнено-памучни каскети. Бяха обути с тежки работни ботуши без определен цвят, които учениците ми от ’11-та биха нарекли „разбиващи“. Трима от четиримата носеха тиранти. Гледаха ме безизразно. За момент се сетих за помияра, който беше подгонил колата ми, тракащ с челюсти и проточил лиги. След това пресякох улицата.
— Господа — обърнах се към тях, — какво наливно предлагат тук?
За момент никой не проговори и когато вече реших, че няма да ми отговорят, този без тиранти каза:
— Будвайзер и Мик, какво друго? Ти не си тукашен?
— Уисконсин — отговорих му.
— Мойте съболезнования — промърмори един от тях.
— Късничко е вече за туризъм — каза друг.
— Аз съм в града по работа, ама си мислех докато съм тук да потърся един стар приятел от армията.
Никой не отговори, освен ако можеше да се приеме за отговор това, че един си изхвърли угарката и я загаси с храчка, голяма колкото мида. Въпреки това, аз не се отказах.
— Казва се Скип Данинг. Сещате ли се за някой Данинг наоколо?
— Ехе, под път и над път — каза тоя без тирантите.
— Моля?
Той завъртя очи и сви уста в насмешлива физиономия, запазена за някой безнадежден глупак, който никога нищо не разбира.
— Дери е пълен с люде на име Данинг. Само отвори телефонния указател.
Той тръгна да влиза вътре и останалите го последваха. Без Тиранти им отвори вратата и пак се обърна към мен: