— Какво има тоя Форд под капака? Осем цилиндъра?
— У-блок — отговорих аз, като се надявах, че звуча сякаш знам какво говоря.
— Добре ли върви?
— Не е зле.
— Тогаз най-добре се мятай в колата и си върви нагоре по хълма. Там има хубави местенца като за тебе. Тия кръчми са за бачкатори — Без Тиранти ми говореше студено, с тон, който отлично опознах докато бях в Дери, но така и не свикнах с него. — Тука ще има да те зяпат, пък може и по-лошо да стане, като пуснат втората смяна от Страйър и Бутилие.
— Благодаря за полезния съвет.
Хладната тирада приключи с:
— На теб май много неща на са ти ясни, а? — после той влезе вътре.
Върнах се при колата. На тази сива улица, сред въздуха, наситен с вонята от фабриките и с бавно помръкващия следобед, центърът на Дери изглеждаше малко по-чаровен от мъртва проститутка на църковна пейка. Аз седнах в колата, натиснах съединителя, запалих двигателя и изведнъж ми се прииска просто да се махна оттук. Да се върна в Лисбън Фолс, да се изкача през заешката дупка и да кажа на Ал Темпълтън да си намери някой друг. Само дето той нямаше как да намери някой друг, нали? Почти не му бяха останали сили, а и времето му свършваше. Както казват в Нова Англия, аз бях последния куршум на ловджията.
Така че отидох до Главната улица, намерих фенерите (забелязах ги точно в момента, в който изплуваха от мрака) и свих пред Таунхаус Дери. Пет минути по-късно вече се бях регистрирал в хотела. Така започна престоят ми в Дери.
3
Докато разопаковам новите си вещи (една част от парите сложих в портфейла си, останалите скрих в хастара на новия си куфар), вече бях порядъчно огладнял, но преди да сляза за вечеря, реших да прегледам телефонния указател. От видяното сърцето ми се сви. Господин Без Тиранти може да не беше особено гостоприемен, но беше прав, че Данинг вървят по пет за грош в Дери и още четири-пет приобщени предградия. Имената им запълваха почти цяла страница. Това всъщност не беше изненадващо. В малките градове определени имена се пръкват отново и отново като глухарчета по окосена морава през юни. През петте години, докато преподавах в гимназията на Лисбън Фолс, трябва да съм имал към двадесетина ученици с фамилии Старбърд или Лемкис. Някои от тях бяха братя и сестри, повечето първи, втори и трети братовчеди. После те се изпожениха по между си и създадоха нови попълнения.
Преди да отпътувам в миналото, трябваше да отделя време да се обадя на Хари Данинг и да го питам за първото име на баща му — това значително би опростило нещата. Вероятно точно това бих направил, ако малката демонстрация на Ал и молбата му не ме бяха оставили напълно сащисан. Обаче, колко трудно все пак би могло да бъде? Едва ли ще са нужни шерлокхолмски умения, за да се открие семейство с деца, наречени Трой, Артър (по прякор Туга), Елън и Хари.
След като се разведрих с тази мисъл, слязох в ресторанта на хотела и си поръчах морска вечеря. Тя включваше миди и омар с размерите на двигател на лодка. Реших да прескоча десерта и вместо това се прехвърлих в бара и си поръчах бира. Във всички криминални истории, които бях чел, барманите винаги се оказваха отлични източници на информация. Разбира се, ако барманът в хотела приличаше на другите местни жители, с които се бях сблъскал в това мрачно малко градче, едва ли щях да постигна нещо.
Не приличаше. Мъжът, който прекъсна полирането на стъклени чаши, за да ми сервира, беше млад и набит, с приветливо пълно лице под коса, щръкнала нагоре и подравнена като ливада.
— Какво да бъде, приятел?
Думата „приятел“ ми прозвуча чудесно и аз отговорих с ентусиазъм.
— Милър Светло?
За момент на лицето му се изписа недоумение.
— Тази не съм я чувал, но имам Хай Лайф.
Разбира се, че не я е чувал, та тя още не съществуваше.
— Ще свърши работа. Май за момент забравих, че съм на източния бряг.
— Откъде си? — той използва малка отварачка, за да отвори бутилка бира и сложи заскрежена чаша пред мен.
— Уисконсин, но ще остана тук известно време — макар да бяхме сами, аз сниших глас. Това изглежда внушаваше поверителност. — Търгувам с имоти. Ще поогледам наоколо.
Той кимна почтително и ми наля, преди аз сам да успея.
— Късмет тогава. Тук има колкото искаш имоти за продан и то кажи го без пари. Аз самият скоро се махам. В края на месеца си стягам багажа и се местя някъде, където няма да съм постоянно на тръни.
— Вярно, че не изглежда особено гостоприемно място — съгласих се аз, — обаче си мислех, че това е типично за Янките. В Уисконсин сме къде-къде по-приятелски настроени и, за да го докажа, ще те черпя една бира.
— Не пия алкохол, докато работя, но може да си взема една Кола.