— Става.
— Благодаря. Хубаво е да попаднеш на свестен човек, когато няма много работа.
Наблюдавах го как си приготвя колата, като сипва сироп в чаша и го разрежда с газирана вода. След това отпи и млясна с устни.
— Предпочитам ги сладички.
Ако съдех по заформящото се коремче, казваше истината.
— А това, дето Янките били дръпнати, са пълни глупости — продължи той. — Аз съм от Форк Кент — никъде няма да намериш по-дружелюбни хора. Ами че като се появят туристи от Бостън и Мейн, само дето не ги посрещат с целувки. Там се изучих за барман, а после тръгнах на юг да си търся късмета. Тук ми се стори добро място като за начало и парите не са лоши, обаче… — той се огледа, не видя никого, но въпреки това сниши глас. — Ако си говорим откровено, Джаксън, има нещо гнило в тоя град.
— Ами да, при всички тия фабрики.
— Не е само това. Огледай се, какво виждаш?
Огледах се. В ъгъла седеше мъж, който приличаше на търговски пътник и пиеше уиски с лимон и това беше всичко.
— Нищо особено — отговорих му.
— Така е през цялата седмица. Заплатата тук е толкова добра, защото нищо не се изкарва от бакшиши. Кръчмите в центъра на града се пукат по шевовете. Тук се събират малко повече хора в петък и събота, но иначе това е то. Хората си пият по къщите, предполагам — той сниши гласа си до шепот. — Имахме много лошо лято, приятел. Местните гледат да потулят нещата, колкото могат, даже вестниците си траят, обаче се случиха разни страхотии. Убийства. Поне половин дузина. Хлапета. Съвсем наскоро намериха едно в Пущинака. Патрик Хокстетър му беше името. Съвсем разложен.
— Пущинака?
— Това тресавище, дето минава точно през центъра на града. Трябва да си го видял от самолета на идване.
Всъщност бях влязъл в града с кола, но се сетих за какво говори. В следващия момент барманът се ококори.
— Да не би този имот да ти е хванал окото?
— Не мога да кажа. Ако се разплямпам, ще трябва да си търся нова работа.
— Ясно, ясно — той изпи колата си до половината и прикри едно оригване с опакото на ръката си. — Обаче се надявам точно затова да си тук. Трябва да павират цялото проклето блато. Само вони и развъжда комари. Ще направиш голяма услуга на града. Направо ще го прочистиш.
— Други деца намирали ли са там? — попитах аз.
Сериен убиец на деца би обяснил до голяма степен мрачната атмосфера, която бях усетил, още с влизането в града.
— Не съм чувал, обаче хората казват, че някои от децата, дето са изчезнали, трябва да са някъде там. Защото там са всички големи помпени станции на градската канализация. Чувал съм да разправят, че под Дери вървят толкова много тръби, повечето сложени през Голямата депресия, че никой не им знае точната бройка. Пък нали ги знаеш какви са децата.
— Обичат приключения.
Той кимна пресилено.
— Право в десетката. Някои казват, че бил някакъв скитник, дето вече се е изнесъл от тук. Други викат, че е местен, обаче се обличал като клоун, та да не го разпознаят. Първата жертва — това е било миналата година, преди аз да дойда тук — намерили го на пресечката на Уичъм и Джаксън. Ръката му била изтръгната от рамото. Казвал се Денбъроу, Джордж Денбъроу. Горкото малко пале — тук той ме изгледа многозначително. — Намерили го близо до една от шахтите на градската канализация. От тия, дето се отичат в Пущинака.
— Леле божке.
— Именно.
— Говориш за всичко това в минало време.
Отворих уста да обясня какво имам предвид, но явно тоя тип беше внимавал и в час по английски, не само в училището за бармани.
— Май всичко е свършило, да чукна на дърво — той почука с кокалчета по бара. — Може виновникът да си е събрал партакешите и да е духнал. Или пък кучият му син сам се е затрил. Понякога и така става. Това би било най-добре. Обаче, виж, момчето на Коркоран не беше жертва на никакъв убиец маниак. Клоунът, дето уби това момче, беше собственият му баща, ако щеш вярвай.
Това беше толкова близо до причината за моето присъствие в града, та ми се стори по-скоро съдба, отколкото съвпадение. Бавно отпих от бирата си.
— Така значи.
— Точно тъй. Дорси Коркоран, това беше името на хлапето. Само на четири години и знаеш ли какво направил баща му? Пребил го до смърт с чук.
Чук. Убил го с чук. Постарах се физиономията ми да продължи да изразява учтив интерес — поне се надявах, че това изразява — обаче усетих как кожата по ръцете ми настръхва.
— Това е ужасно.
— Да, обаче не е най-ло… — той си прекъсна мисълта и погледна над рамото ми. — Още едно, сър?
Говореше на бизнесмена.
— Не, благодаря — отказа той и подаде на бармана един долар. — Ще си лягам, а утре изчезвам от тук. Дано в Уотървил и Аугуста си спомнят как се поръчва железария, защото тук явно са забравили. Задръж рестото, синко, купи си Десото.