И той излезе, свел глава.
— Виждаш ли? Идеален пример за това какво се случва в тоя оазис — барманът изпрати клиента с тъжен поглед. — Едно питие и в леглото, а утре чао до скиф, не ме търси. Ако продължава така, тоя град ще опустее — тук той се стегна и се опита да изпъне рамене, което беше невъзможно, защото и те бяха закръглени като всичко друго по тялото му. — Обаче на кого му пука? На първи октомври аз изчезвам. Хващам пътя. Много ти здраве и до нови срещи.
— Онзи мъж, бащата на това момче Дорси… да не би той да е убил и другите?
— Нее, имаше си алиби. Сега като се замисля, май му е бил пастрок — Дики Маклин се казваше. Джони Кийсън, рецепционистът — той трябва да ти е дал стаята — ми каза, че по-рано се случвало Маклин да пие тук понякога, докато не го изхвърлили, понеже задявал една стюардеса и тя го пратила по дяволите. След това предполагам е станал клиент на Спицата или Кофата. Те там не подбират.
Той се приведе достатъчно близо до мен, та да успея да помириша афтършейв Аква Велва по лицето му.
— Обаче искаш ли да чуеш кое е най-гадното?
Не исках, но предположих, че е по-добре да го чуя, затова кимнах.
— В това тяхно сбъркано семейство е имало и по-голям брат. Еди. Той изчезнал миналия юни. Просто така — изчезнал без следа, ако схващаш накъде бия. Някои казват, че бил избягал, за да се спаси от Маклин, обаче на всички им е ясно, че ако беше така, щеше да се появи или в Портланд, или в Касъл Рок, или в Портсмут. Няма как едно десет годишно хлапе да се покрие за дълго. Слушай какво ти казвам, Еди Коркоран е паднал под чука. Досущ като малкия си брат. Маклин просто не ще да си признае.
Внезапно лицето му се озари от широка усмивка, която накара кръглото му лице да изглежда почти красиво.
— Да не те разубедих да търсиш имоти за продан в Дери, господине?
— Това не зависи от мен — отговорих аз, но дотогава вече карах на автопилот. Дали не бях чувал или чел нещо за серия от детеубийци в тази част на Мейн? Или съм видял нещо по телевизията, но не съм обърнал особено внимание, защото умът ми е бил съсредоточен в очакване да чуя как проблемната ми съпруга се прибира — или се влачи — в къщи след поредната нощ навън с момичетата. Имаше нещо такова, но единственото, което помнех за Дери със сигурност, беше, че в средата на осемдесетте щеше да го сполети наводнение, което щеше да унищожи половината град.
— Така ли?
— Не, аз съм само посредник.
— Ами късмет тогава. Ситуацията в тоя град почва да се подобрява — миналия юли нервите на хората са били по-изопнати от девствения пояс на Дорис Дей — но ще мине доста време преди съвсем да се оправи. Аз съм дружелюбен тип и харесвам дружелюбни хора. Така че се махам от тук.
— Късмет и на теб — отговорих и оставих два долара на бара.
— Ама, господине, това е твърде много!
— Винаги плащам допълнително за приятен разговор — всъщност, бакшишът беше за приятното лице. Разговорът беше по-скоро притеснителен.
— Ами, благодаря — той се засмя и ми протегна ръка. — Така и не се представих. Фред Туми.
— Драго ми е да се запознаем, Фред. Аз съм Джордж Амбърсън — ръкостискането беше здраво и без усещане за талк.
— Искаш ли един съвет?
— Защо не.
— Докато си в града, гледай да не се навърташ около местните деца. След миналото лято, непознат, който се върти около децата, веднага ще си спечели вниманието на полицията. Пък може да отнесе и някой пердах. Изобщо не бих се учудил.
— Даже да не е с клоунски костюм?
— Ами, то така става, като се маскираш, нали? — усмивката му беше изчезнала. Сега той изглеждаше блед и мрачен. Т.е. като всички останали в Дери. — Когато си навлечеше клоунски костюм и си сложиш червен гумен нос, никой няма представа какво се крие отдолу.
4
Поразмишлявах по въпроса, докато старомодният асансьор се изкачваше със скърцане до третия етаж. Фред Туми имаше право. И ако всичко друго, което ми беше казал, също беше вярно, дали някой изобщо би се изненадал ако още един баща погне семейството си с чук? Най-вероятно не. Хората вероятно щяха да решат, че това е поредния случай, в който Дери си е Дери. И сигурно щяха да са прави.
Докато отключвах стаята, ми хрумна ужасна идея: ами ако в следващите седем седмици успеех да променя нещата, но така че бащата на Хари да убие и Хари, вместо да го остави сакат и със замъглен ум?
Това няма да се случи, уверих сам себе си. Няма да го допусна. Както казваше Хилари Клинтън през ’08-ма: „Участвам, за да спечеля.“