Само дето тя, разбира се, беше изгубила.
5
На сутринта закусих в ресторанта на хотела, наречен Ривървю. Ресторантът беше пуст, с изключение на мен и търговеца на железария от снощи. Той беше забил нос в местния вестник. Когато го остави на масата, аз го придърпах. Не ме интересуваше първата страница, която беше посветена на продължаващите военни маневри около Филипините (макар че за момент се замислих дали Лий Озуалд не е някъде там в момента). Исках да видя местните новини. През ’11-та аз бях читател на луистънския Сън Журнал и последната страница на Б-секция винаги беше озаглавена „Училищни дела“. Там горди родители виждаха отпечатани имената на децата си, в случай че те бяха спечелили някаква награда, бяха участвали в училищна екскурзия или се бяха включили в общинска кампания за почистване. Ако местният Дейли Нюз имаше подобна рубрика, можеше да открия някое от децата на Данинг споменато там.
На последната страница обаче открих само некролози.
Обърнах на спортната страница и научих за голямата футболна среща, която предстоеше през почивните дни: Тигрите от Дери срещу Овните от Бангор. Според съчинението на чистача, Трой Данинг сега трябва да беше на петнадесет. Едно петнадесет годишно момче логично би могло да бъде част от отбора, макар че по-вероятно да беше в резервите.
Не открих името му никъде, въпреки че прочетох и една по-малка статия за детския футболен отбор на града (Тигърчетата). Артър „Туга“ Данинг не се споменаваше и там.
Платих си закуската и се върнах в стаята си с вестника под мишница, като наум се укорявах, че от мен не става детектив. След като преброих всички абонати в телефонния указател с фамилия Данинг (общо деветдесет и шест), ми хрумна нещо друго. Моят ум беше ограничен, може би дори осакатен от всепроникващото присъствие на Интернет. Дотолкова бях свикнал да завися от него, та го бях приел за даденост. Колко време би ми отнело да намеря семейство Данинг през ’11-та? Трябваше само да напиша Туга Данинг и Дери в любимата си търсачка, да натисна ентър и да оставя Гугъл, Големия Брат на 21ви век, да се погрижи за останалото.
През ’58-ма, най-модерните компютри бяха с размера на малко домакинство, а местният вестник беше безполезен. Тогава какво ми оставаше? Сетих се за един мой преподавател по социология от колежа — саркастичен стар мръсник — който обичаше да казва: „Когато нищо друго не върши работа, остава ти само да посетиш библиотеката.“
И аз я посетих.
6
По-късно същия следобед се изкачвах по Горната миля с разбити (поне за момента надежди). Спрях се за кратко на пресечката на Уичъм и Джаксън, където малко момче на име Джордж Денбъроу беше изгубило ръката и живота си (поне според Фред Туми). Докато изкача хълма се бях задъхал. Не че не бях във форма, а заради вонята на фабриките.
Бях обезкуражен и малко изплашен. Имах достатъчно време да открия нужното семейство Данинг, в това не се съмнявах — ако нямаше друг начин, щях да прозвъня всички с името Данинг от телефонния указател, дори това да означаваше, че ще привлека вниманието на побъркания баща на Хари. Обаче почвах да разбирам за какво говореше Ал, когато ме предупреди, че сякаш някаква сила ще работи против мен.
Вървях по улица Канзас дълбоко умислен и затова в първия момент не забелязах, че къщите от дясната ми страна са свършили. От тук нататък земята пропадаше стръмно надолу към дивия, гъсто обрасъл в зеленина блатист терен, който Туми беше нарекъл Пущинака. Сипеят беше отделен от улицата само с паянтова бяла ограда. Сложих ръка на оградата и се загледах в буйната растителност долу. Виждах отблясъци от мътна застояла вода, туфи тръстика, толкова високи, та изглеждаха праисторически, както и разкривени дръвчета с издути корони. Дърветата бяха ниски, недорасли, защото се бореха помежду си за ограничената слънчева светлина. Сигурно беше пълно с отровен бръшлян, купища боклуци и тук-там вероятно свърталища на бездомници. Трябва да имаше и пътеки, известни само на някои от местните деца. Децата с приключенски дух.
Стоях и се взирах с невиждащ поглед, а до слуха ми едва доловимо достигаше някаква игрива мелодия, нещо с тромбони. Мислех си, че не бях успял да свърша почти нищо цяла сутрин. „Можеш да промениш миналото“, беше ми казал Ал, „но няма да е толкова лесно, колкото си мислиш.“
Каква все пак беше тая музика? Нещо весело и сякаш скокливо. Като я слушах, се сещах за Кристи, в началото, когато бях луд по нея. Когато и двамата бяхме луди един за друг. Баа-даа-даа… баа-даа-да-дий-дам… Глен Милър, може би?
Бях отишъл в библиотеката с надеждата да разгледам резултатите от преброяването на населението. Последното национално преброяване трябва да беше проведено преди осем години, през ’50-а и щеше да включва три от четирите деца на Данинг — Трой, Артър и Харолд. Само Елън, която по време на убийствата е била на седем, не би била включена в преброяването. Там със сигурност щеше да има посочен адрес. Дори семейството да се беше преместило в следващите осем години, все някой от съседите им щеше да може да ми каже къде да ги търся. Градът не беше голям.