Само дето се оказа, че резултатите от преброяването липсват. Библиотекарката, приятна жена на име госпожа Старет, ми каза, че по нейно мнение резултатите непременно трябвало да се съхраняват в библиотеката, обаче общинският съвет по някаква причина решил да ги съхранява в сградата на Общината. Преместили ги през ’54-та, обясни тя.
— Това никак не звучи добре — казах аз и й се усмихнах. — Нали знаете какво казват — с властта на глава на се излиза.
Госпожа Старет не отвърна на усмивката ми. Тя беше учтива и дори чаровна, но и от нея лъхаше същата сдържана предпазливост, характерна за всички хора, които бях срещнал в това странно малко градче. Фред Туми беше единственото изключение, което явно потвърждаваше правилото.
— Не ставайте глупав, господин Амбърсън. Резултатите от националното преброяване на САЩ са достъпни за широката общественост. Просто идете в Общината и кажете на служителката там, че ви праща Реджина Старет. Тя се казва Марша Гуей и ще ви помогне. Въпреки че вероятно са ги натикали в мазето, където изобщо не им е мястото. Ония мази са отвратителни и няма да се учудя, ако са пълни с мишки. Ако ви създадат някакви проблеми — каквото и да било — непременно се върнете да ми кажете.
Така че аз отидох в Общината, където във фоайето висеше плакат, призоваващ: Родители, напомняйте на децата си да не говорят с непознати и винаги да играят с приятелите си. Няколко души чакаха пред различни гишета. (Повечето пушеха, разбира се.) Марша Гуей ме поздрави с притеснена усмивка. Госпожа Старет й беше позвънила от мое име и се беше ужасила от думите на Марша, които тя повтори и пред мен: преброяването от ’50-а беше унищожено, заедно с почти целия архив, съхраняван в подземието на Общината.
— Миналата година имахме страшно проливни дъждове — обясни тя. — Продължиха цяла седмица. Каналът преля и всичко в Долния край — така местните наричат центъра на града, господин Амбърсън — та всичко в Долния край беше залято. Мазата ни приличаше на венециански канал почти цял месец. Госпожа Старет е права, онзи архив изобщо не е трябвало да бъде местен и изглежда никой няма представа кой е упълномощил преместването и по чия идея. Ужасно съжалявам.
Нямаше как да не усетя същото, което беше изпитал Ал, докато се опитвал да спаси Каролин Пулин: сякаш бях уловен в затвор с гъвкави стени. Какво ми оставаше сега? Да се навъртам около местните училища, за да видя дали няма да забележа момче, което да прилича на познатия ми шестдесет и нещо годишен чистач, който тъкмо се беше пенсионирал? Да се оглеждам за седем годишно момиченце, което разсмива всичките си приятели? Или да чакам някой да се провикне: „Хей, Туга“?
Да, бе. Непознат мъж, който се навърта около училищата в град, където първото нещо, което те посреща в Общината е плакат, предупреждаващ за опасностите от непознати странници. Едва ли някой някога се беше опитвал толкова буквално да се натика в устата на вълка.
В едно нещо обаче бях напълно сигурен — трябваше да се махна от хотела. При цените от ’58-ма можех да си позволя да остана там седмици наред, но така щях да привлека внимание. Реших да прегледам обявите и да си намеря квартира под наем на месец. Обърнах се обратно към Долния Край и спрях на място.
Баа-даа-даа… баа-даа-да-дий-дам…
Наистина беше Глен Милър. По-точно „В настроение“ — парче, което имах причина да познавам отлично. Любопитството ми надделя и аз последвах музиката.
7
В края на паянтовата ограда, отделяща улица Канзас от Пущинака, имаше малка зона за отдих. Тя включваше каменно барбекю и две маси за пикник с ръждясал боклукчийски контейнер между тях. На една от масите беше сложен преносим фонограф и върху него се въртеше голяма черна плоча, 78 оборота.
На тревата едно върлинесто момче, чиито очила бяха залепени с тиксо, и едно изключително красиво червенокосо момиче танцуваха. В лисбънската гимназия наричахме първокурсниците „полубертети“ и тези двамата изглежда бяха точно в тази възраст. Обаче танцуваха с уверена грация, като възрастни. Бях очарован, но и… какво? Изплашен? Може би, малко. Истината е, че изпитвах страх почти през целия си престой в Дери, но тук имаше и нещо друго, нещо по-голямо. Някакво благоговение, сякаш се бях докоснал до крайчето на някакво върховно разбиране. Или надничах (като през опушено стъкло, един вид) към работния механизъм на вселената.