Понеже, разбирате ли, Кристи и аз се запознахме на уроци по суинг танци в Луистън и това беше едно от парчетата, на което се бяхме учили да танцуваме. По-късно, по време на нашата най-прекрасна година, шест месеца преди да се оженим и шест месеца след това, бяхме участвали в танцови турнири и веднъж дори стигнахме четвърто място („иначе казано, първи сред изгубилите“, както го нарече Кристи) в Суинг турнира на Нова Англия. Музиката на която танцувахме беше леко забавена денс версия на „Обувки за буги“, на Кейси-енд-дъ-Съншайн Бенд.
Това не е съвпадение, мислех си докато ги гледах. Момчето носеше тениска и сини джинси, а тя беше облечена с бяла блуза, чиито свободни краища висяха над избелели червени три-четвърти панталони. Великолепната й коса беше стегната в същата безочливо чаровна опашка, каквато си връзваше Кристи, когато двамата танцувахме в някое състезание. И, разбира се, тя винаги носеше автентичната си надиплена пола за танци и подгънати къси чорапки.
Това не може да е съвпадение.
Те изпълняваха вариант на акробатичен рокендрол, известен като Хелзапопин. Този танц се предполага да е страшно бърз, светкавичен, стига танцьорите да имат физическата издръжливост и умението да го изпълнят като хората. Хлапетата обаче танцуваха бавно, защото още разучаваха стъпките. Всяко тяхно движение ми беше познато. Помнех всички стъпки, въпреки, че не бях танцувал от пет години. Приближават се, хванали и двете си ръце. Той се навежда леко и рита във въздуха с левия си крак, тя прави същото и двамата едновременно се извиват, за да изглежда сякаш тръгват в противоположни посоки. Отдалечават се, като все още си държат ръцете, после тя се завърта, първо наляво, после надясно…
Само че те сгафиха на връщащото завъртане и тя се просна на тревата.
— Боже, Ричи, това никога не го правиш като хората. Безнадежден случай си!
Въпреки думите си, тя се смееше. Отпусна се по гръб и се загледа в небето.
— Аз извинява, госпойце Скаулет! — извика момчето в пронизителна имитация на негърски глас, което по никакъв начин не би му се разминало в политически коректното общество на двадесет и първи век. — Аз просто селско мумче, ама аз науча тоз тука танец, ку ще да пукна.
— По-вероятно аз ще пукна първа — отвърна му тя. — Пусни плочата отначало преди да съм изгубила… — в този момент и двамата ме забелязаха.
Беше странен момент. Дери беше покрит с бариера — с времето аз я опознах толкова добре, че почти можех да я видя. Местните жители бяха от едната страна на бариерата, чужденците (като Фред Туми и като мен) — от другата. Понякога местните пристъпва иззад бариерата, както беше станало с библиотекарката, госпожа Старет, която беше изразила раздразнението си от изгубения архив. Но ако човек задаваше твърде много въпроси или ако ги стреснеше, те бързо се скриваха обратно.
Обаче, ето че аз бях стреснал тези хлапета, а те изобщо не се канеха да отстъпват зад никаква бариера. Вместо да се отдръпнат, техните лица останаха открити, пълни с любопитство и интерес.
— Извинете, извинете — подхванах аз. — Не исках да ви изплаша. Чух музиката и ви видях да танцувате.
— Опитваме се да танцуваме, имате предвид — отвърна момчето и помогна на момичето да се изправи. След това ми се поклони: — Ричи Тозиър, на вашите услуги. Приятелите ми викат, че „Бедният Рич е пропаднал пич“, ама те какво разбират.
— Драго ми е да се запознаем, Джордж Амбърсън — отговорих му аз и съвсем неочаквано ми щукна да добавя: — Моите приятели казват: „Джорджи Дивака се пере във бака“, ама и те не са стока.
Момичето се отпусна на една от пейките, като се заливаше от смях. Момчето вдигна ръка във въздуха и тържествено произнесе:
— Непознатият чичко бележи точка! Уака-уака-уака! Страааа-хотно! Ед Макмеън, какво ни се намира за този чудесен тип? Ами, Джони, днешната награда в „На кого да се довериш“ е пълен комплект Енциклопедия Британика и електрическа прахосмукачка Електролукс с която да си изсму…
— Бип-бип, Ричи — прекъсна го момичето, като бършеше ъгълчетата на очите си.
Това за съжаление го върна към пронизителния негърски глас.
— Аз извинява, госпойце Скаулет! Нали няма да бие на мене! Мене още боли от минал път!
— А коя сте вие, госпожице? — обърнах се към нея аз.
— Аз съм Беви… с двете леви — отговори тя и пак се разсмя. — Извинете, Ричи си е смахнат, ама аз нямам оправдание. Казвам се Бевърли Марш. Вие не сте от тук, нали?