Явно това си личеше от далеч.
— Не, обаче и вие двамата не приличате на местните. Вие сте първите жители на Дери, които не ми се струват… намръщени.
— Уха, целия град се скъсва да се мръщи — потвърди Ричи и хвана рамото на грамофона. Иглата подскачаше в последния улей на плочата отново и отново.
— Чувам, че хората най-вече се тревожат за децата — казах аз. — Обърнете внимание, че не ви приближавам — вие сте на тревата, аз си стоя на тротоара.
— Не изглеждаха особено разтревожени докато се случваха убийствата — измърмори Ричи. — Нали знаете за убийствата?
Кимнах.
— Отседнал съм в Таунхаус. Един от служителите там ми каза.
— Ами да, сега, когато всичко свърши, всички внезапно се загрижиха за децата — той седна до Беви с двете леви. — Обаче докато се случваха, от никого думица не можеше да чуеш.
— Ричи — пак го прекъсна тя. — Бип-бип.
Този път момчето премина в покъртителна имитация на Хъмфри Богарт.
— Да, но е вярно, захарше. Знаеш, ше е вярно.
— То вече всичко свърши — заяви Беви с откровеността на търговски представител. — Те просто още не го знаят.
— „Те“ са хората в града като цяло или само възрастните?
Тя сви рамене, сякаш да каже: „Каква е разликата?“
— Обаче вие знаете.
— В интерес на истината, да, знаем — потвърди Ричи. Той ме погледна предизвикателно, но зад залепените очила, искрата на истеричния хумор още блестеше в очите му. Хрумна ми, че едва ли някога угасва напълно.
Пристъпих на тревата. Никое от децата не избяга с писъци. Напротив, Бевърли се плъзна по пейката (и сръга Ричи с лакът да се мръдне и той), за да ми направи място. Те бяха или изключително смели, или много глупави.
И тогава момичето зададе въпрос, който ми изкара акъла.
— Познавам ли ви отнякъде? Ние познаваме ли ви отнякъде?
Преди да успея да отговоря Ричи се обади.
— Не, не е това. По-скоро… знам ли. Трябва ли ви нещо, господин Амбърсън? Затова ли става въпрос?
— Всъщност, да. Трябва ми информация. Но вие откъде го разбрахте? И откъде сте сигурни, че не съм опасен?
Те се спогледаха и помежду им премина нещо. Нямаше как да знам какво точно, но усетих две неща със сигурност: те бяха усетили у мен някаква странност, която далеч не се изчерпваше с факта, че бях пришълец в техния град. Обаче, за разлика от Човека с жълтата карта, това не ги плашеше. Тъкмо обратното — те изглеждаха запленени. Помислих си, че тези две привлекателни, безстрашни деца имаха какво да ми разкажат, ако решат. Винаги ми е било интересно каква ли би била тяхната история.
— Просто знаем. Не сте — заяви Ричи и когато погледна момичето, тя кимна утвърдително.
— Сигурни ли сте, че… страшното… е свършило?
— Почти — отговори Бевърли. — Нещата ще се оправят. Мисля, че тежкото време в Дери приключи, господин Амбърсън. Не е лесно да се живее в този град.
— Ами, ако ви кажа, чисто хипотетично, че се задава още нещо лошо? Нещо подобно на това, което се е случило на малко момче на име Дорси Коркоран.
И двамата направиха гримаса, сякаш бях ощипал особено чувствителен нерв. Бевърли се обърна към Ричи и му прошепна нещо на ухо. Не съм сигурен какво му каза, тя говореше бързо и шепнеше, но ми прозвуча като: „Онова не беше работа на клоуна“. После тя отново ме погледна.
— Какво лошо нещо? Както когато бащата на Дорси…
— Няма значение. Не ви трябва да знаете — беше време да действам. Тези двамата щяха да ми помогнат. Не знам защо бях толкова сигурен, просто бях. — Познавате ли няколко деца с фамилия Данинг? — и аз ги изброих на пръсти. — Трой, Артър, Хари и Елън. Артър също го наричат…
— Туга — довърши Бевърли. — Естествено, че го познаваме. Учим в едно и също училище. Тоя танц, дето го репетираме тук, е за училищния конкурс за таланти точно преди Деня на благодарността…
— Госпойца Скаулет, тя вика трябва репетира отрано — обади се Ричи, но Бевърли не му обърна внимание.
— И Туга се е записал да участва в конкурса. Ще пее „Плис Пляс“ на плейбек — тя завъртя очи. Това явно й се отдаваше отлично.
— Знаете ли къде живее той?
Беше ясно, че знаят, но никой от тях не ми отговори. И по лицата им личеше, че нищо повече няма да кажат, ако не обясня защо питам.
— Да речем, че, ако някой не се погрижи за Туга, има голяма вероятност той изобщо да не стигне до конкурса. И да кажем, че същото важи за братята и сестра му. Бихте ли повярвали, ако някой ви каже такова нещо?
Децата пак се спогледаха и явно разговаряха само с поглед. Отне им повече време — може би десет секунди. Подобни дълги погледи обикновено си разменят влюбени двойки, но тези полубертети не можеше да са любовници. Със сигурност обаче бяха приятели. Близки приятели, преживели доста заедно.