— Вие двамата не бяхте достатъчно бързи. Това ще ви забави още повече, но така ще можете да се придържате към ритъма. Ще имате достатъчно време за всяка стъпка.
Време. Достатъчно време. Пусни плочата от начало, но да се върти по-бавно.
Аз придърпах сплетените ни ръце напред, оставих я да отстъпи обратно. И двамата се приведохме, сякаш бяхме под вода и метнахме крак наляво, докато оркестъра на Глен Милър свиреше бааааа… дааааа… даааа… баааа… даааа… да… дий… дааамммм. В същото забавено темпо, тя се завъртя наляво под вдигнатите ми ръце като механична играчка, чиято пружина почти се е развила.
— Спри! — казах аз и тя замръзна с гръб към мен без да пуска ръцете ми. — Сега стисни дясната ми ръка, за да ми напомниш какво следва.
Тя я стисна и после гладко направи пълно завъртане обратно надясно.
— Яко! — възкликна тя. — Сега аз минавам отдолу, а ти ме връщаш обратно. И аз се премятам отгоре. Точно затова репетираме на тревата, та ако объркаме премятането, да не си строша врата.
— С тази част ще ви оставя да се оправяте сами. Твърде съм стар да премятам нещо друго освен хамбургери.
Ричи пак сложи ръце от двете страни на лицето си.
— Уака-уака-уака! Непознатият чичко отбелязва още…
— Бип-бип, Ричи — прекъснах го аз и той се разсмя. — Сега опитай ти. Можете да си измислите подобни сигнали с ръцете за всички други стъпки, по-сложни от обичайните танци в местното барче. Така дори да не победите в конкурса, поне ще изглеждате страхотно.
Ричи хвана ръцете на Бевърли и те започнаха отначало. Навътре, навън, един до друг, завъртане наляво, завъртане надясно. Идеално. Тя се плъзна с краката напред между неговите разтворени крака, подвижна като рибка, и той я издърпа обратно. Тя завърши с ефектно премятане и се приземи на краката си. Ричи пое ръцете й и те повториха цялото съчетание отначало. Вторият път се получи още по-добре.
— Излизаме от ритъм като стигнем до отдолу-и-навън — измърмори Ричи.
— Когато музиката върви в нормално темпо, това няма да се случи. Вярвайте ми.
— Харесва ми — вметна Бевърли. — Все едно всичко се случва под стъклен похлупак — тя се завъртя на пръсти. — Чувствам се като Лорета Янг в началото на шоуто й, когато излиза с надиплената рокля.
— Наричат ме Артър Мъри17 и съм от Миииииисури — обади се Ричи. Той също изглеждаше доволен.
— Ще пусна плочата в нормално темпо — казах им аз. — Не забравяйте сигналите и спазвайте ритъма. Всичко е в ритъма.
Глен Милър пак подхвана великолепното старо парче и хлапетата танцуваха на тревата, а сенките им танцуваха до тях. Навътре… навън… снижаване… ритване… завъртане наляво… завъртане надясно… минаване отдолу… изскачане отгоре… премятане. Този път не беше идеално и със сигурност щяха да бъркат стъпките още много пъти преди да се получи както трябва (ако изобщо се получеше), но те определено бяха добри.
О, по дяволите, те бяха прекрасни. За първи път, откак бях изкачил възвишението на Път 7 и бях видял Дери, скупчен на западния бряг на Кендъскиг, се чувствах щастлив. Това беше чудесно чувство като за раздяла, така че аз се обърнах и си тръгнах, като си повтарях добрия стар съвет: не поглеждай назад, никога не гледай назад. Колко пъти хората си казват същото след изключително приятно (или отвратително) събитие в живота си? Често, предполагам. И, разбира се, хората постоянно игнорират този съвет. Човек е създаден да гледа назад. Защо иначе имаме умението да си извъртаме главата от врата?
Минах половин пресечка по улицата и се обърнах, като си мислех, че може да стоят там и да ме гледат. Не познах.
Те все още танцуваха. И това беше чудесно.
8
Няколко пресечки надолу по улица Канзас имаше бензиностанция Сити Сървис и аз влязох да попитам как да стигна до улица Косут. Чувах бръмченето на въздушен компресор и приглушения звук на поп музика откъм гаража, но канцеларията беше празна. Това напълно ме устройваше, защото забелязах нещо полезно до касовия апарат: телена стойка, запълнена с пътни карти. Най-отгоре се мъдреше самотна карта на града. Изглеждаше изцапана и забравена. На корицата й се виждаше изключително грозна пластмасова статуя на Пол Баниън18. Той държеше брадвата си на рамо и се беше ухилил право срещу лятното слънце. Хрумна ми, че само в Дери хората биха приели пластмасова статуя на митичен дървосекач за символ на града си.
От другата страна на бензиновата помпа имаше стойка за вестници. Взех един брой на Дейли Нюз, в който да скрия картата, и метнах едно петаче върху купчината вестници, където щяха да му правят компания още цяла шепа петачета. Не знам дали хората бяха по-честни през ’58-ма, но определено бяха по-доверчиви.
17
Артър Мъри (1895 — 1991) — един от най-известните американски инструктори по танци. — Б.пр.
18
Пол Баниън — легендарен северно-американски дървосекач, герой на множество фолклорни истории. — Б.пр.