Вратата се отвори, докато протягах ръка към дръжката. Ал стоеше на прага и се взираше в мен без да се усмихва. Аз отвърнах на погледа му и усетих мъглите на нереалното да се сгъстяват около мен. Денят беше топъл, но мъглата беше студена. В онзи момент все още можех да се обърна и да си тръгна, да се върна към топлия юнски ден и част от мен искаше точно това. Но аз останах на място, вцепенен, обзет от изумление и тревога. А също и от ужас да си призная. Защото сериозните заболявания винаги плашат хората, а Ал беше много сериозно болен. Това беше ясно от пръв поглед. Всъщност, по-точно би било да се каже, че беше смъртно болен.
Проблемът не беше в това, че обичайно червендалестите му бузи бяха отпуснати и жълтеникави. Не беше и секретът, обрамчил сините му очи, които изглеждаха избледнели и се взираха напред късогледо. Не беше дори косата му, която до предния ден беше предимно черна, а сега беше предимно бяла — все пак, Ал може да е ползвал един от ония оцветяващи шампоани и в един момент да е решил да отмие боята.
Невъзможната част беше, че за двадесет и два часа, откакто го бях видял за последно, Ал Темпълтън изглежда беше отслабнал петнадесет килограма. Може би дори двадесет, което трябва да е било около четвърт от предишното му тегло. Никой не сваля петнадесет килограма за по-малко от денонощие, никой. Но аз го виждах с очите си. И мисля, че тъкмо тогава мъглите на нереалното окончателно се спуснаха около мен и ме погълнаха цял.
Ал се усмихна и аз забелязах, че освен тегло, беше изгубил и зъби. Венците му изглеждаха белезникави и болнави.
— Как ти се струвам, а, Джейк? — той отново избухна в кашлица, плътен, бумтящ звук, който се изтръгваше от някъде дълбоко в тялото му.
Аз отворих уста, но не успях да отроня нито дума. В една малка, отвратена и малодушна част на съзнанието ми пак се прокрадна мисълта да избягам, но дори тази част да не беше толкова дребна, не бих могъл да го направя. Бях се вкаменил.
Ал усмири кашлицата си и извади от задния си джоб носна кърпа, с която избърса първо устата, а после и дланта си. Преди да я прибере обратно, забелязах, че е покрита с червени петна.
— Влизай — подкани ме той. — Имам доста неща за казване и ми се струва, че само ти би ме изслушал. Ще ме изслушаш ли?
— Ал — промълвих аз с глас, толкова тих, че сам не можех да се чуя. — Какво се е случило с теб?
— Ще ме изслушаш ли?
— Разбира се.
— Знам, че ще имаш въпроси и аз ще опитам да отговоря на колкото мога, но гледай да не са прекалено много. Не ми е останал много глас. Дявол да го вземе, то аз и сила нямам много останала. Хайде влизай.
Влязох. Закусвалнята беше тъмна, студена и празна. Тезгяхът беше лъснат, без никакви трохи, хромът на високите столове лъщеше, кутията за кафе беше излъскана до блясък, табелата, която гласеше: „Ако не ви харесва нашият град, прегледайте пътното разписание“, беше на обичайното си място до касата Суеда. Липсваха само клиентите.
А също и готвачът-управител. Ал Темпълтън беше заменен от състарен, грохнал призрак. Когато той завъртя секретния патрон и заключи вратата, звукът беше оглушителен.
4
— Рак на белия дроб — каза той без излишен драматизъм, след като се настанихме на маса в далечния край на закусвалнята. Той потупа джоба на ризата си и аз видях, че е празен. Вечният пакет цигари Кемъл липсваше.
— Не че е кой знае каква изненада. Започнах да пуша на единадесет и пуших до деня, когато ми поставиха диагнозата. Повече от петдесет проклети години. Три кутии на ден, чак докато цената им се качи през ’07-ма. Тогава се жертвах и ги намалих на две кутии на ден — при това той се засмя хрипкаво.
Помислих си дали да не му кажа, че е объркал сметките, понеже аз всъщност заех точната му възраст. Един ден в края на зимата го бях видял да работи, надянал островърха шарена шапка, и го попитах защо му е това нещо на главата. Той беше отговорил: „Защото днес чуквам петдесет и седем. Досущ като стария Хайнц.“2 Но той беше помолил да не задавам въпроси, освен ако не са неотложни, и аз предположих, че молбата му също включва евентуални прекъсвания и поправки.
2
През 1892 г. създателят на сосовете Хайнц, Хенри Хайнц, вижда реклама за обувки, която гласи: „21 вида обувки“. Допада му идеята да се рекламират определен брой продукти и избира за собствената си марка „57 вида сос“, въпреки че по това време вече се произвеждат повече от 60 вида. — Б.пр.