Според картата, улица Косут беше в същата част на града като улица Канзас и се оказа, че мога да стигна до там само за петнадесет минути пеша. Приятната разходка ме отведе покрай брястове, незасегнати от повсеместната болест, която щеше да ги покоси през седемдесетте. Дърветата все още бяха зелени като през юли. Покрай мен се стрелваха деца на колелета, други играеха на ашици пред къщите си. Малки групи възрастни стояха скупчени по автобусни спирки, обозначени с бели ивици на телефонните стълбове. Дери си гледаше работата и аз си гледах моята. Случаен минувач в обикновено спортно сако със сламена шапка, килната назад на главата му. Минувач със сгънат вестник в едната ръка. Може би търси дворна разпродажба, може би проверява по-интересните имоти в района. Изобщо, вписва се идеално в картинката.
Или поне така се надявах.
Улица Косут беше обрамчена с жив плет и запълнена с типичните за Нова Англия къщи с асиметричен остър покрив, при който едната половина се спуска много по-ниско от другата. По моравите се въртяха пръскачки. Покрай мен притичаха две момчета, като си подаваха футболна топка. Една жена с коса, стегната в кърпа (и с неизбежната цигара, висяща от долната й устна) миеше семейната кола и от време на време пръскаше семейното куче, което се разлая и избяга. Улица Косут приличаше на екстериорна сцена от някой стар комедиен сериал.
Две малки момичета въртяха въже за скачане, а трето се въртеше между тях в сложни подскоци и в същото време рецитираше: „Чарли Чаплин отиде във Франция, да гледа как танцуват мадамите. Да живее Капитанът! Да живее Кралицата! Моят старец кара подводницата!“ Въжето отмерено се удряше в паважа. А аз усетих, че ме наблюдават. Жената с кърпата беше прекъснала работата си и стоеше с маркуч в едната ръка и голяма пенеста гъба в другата. Тя ме гледаше как приближавам момичетата. Аз ги заобиколих отдалече и тя си продължи заниманието.
Голям риск пое, като реши да заговориш онези деца на улица Канзас, помислих си. Само дето изобщо не го вярвах. Ако бях минал по-близо до момичетата и тяхното въже… това би било рисковано. Но Ричи и Беви бяха точно хората, които ми трябваха. Знаех го кажи-речи от момента, в който ги бях видял, и те също го знаеха. С тях се бяхме разбрали идеално.
„Познаваме ли ви?“, беше попитало момичето. Беви с двете леви.
Косут беше задънена улица и свършваше при голяма сграда, наречена Западна увеселителна зала. Сградата беше пустееща и на неравната й морава имаше табела „Продава се. Общинска собственост“. Явно всеки уважаващ себе си търговец на недвижимо имущество би се заинтересувал. Две къщи преди залата, вдясно, малко момиче с ярко червена коса и лице, покрито с лунички, караше велосипед с помощни колелета нагоре-надолу по алеята пред къщата. Докато караше, тя си припяваше различни варианти на една и съща фраза: „Бимба-бамба, видях цялата банда; димба-дамба, видях цялата банда; римба-рамба, видях цялата банда…“
Аз продължих да вървя към Залата, сякаш нищо друго не ме интересуваше в момента, но с периферното си зрение продължих да следя малката червенокоска. Тя се клатушкаше на седалката си, явно проверяваше колко може да се наклони преди да се преобърне. Ако съдех по ожулените й глезени, явно не й беше за първи път. На пощенската кутия пред къщата й не се виждаше име. Само номер — 379.
Аз стигнах до табелата „Продава се“ и си записах информацията върху вестника. След това се обърнах и тръгнах в посоката, от която бях дошъл. Когато минавах покрай номер 379 на улица Косут (вървях от другата страна на улицата и си давах вид, че съм се задълбочил във вестника си), една жена излезе пред къщата. С нея имаше малко момче. Той ядеше нещо, увито в салфетка, а в свободната си ръка държеше въздушна пушка Дейзи, с която съвсем скоро щеше да се опита да изплаши побеснелия си баща.
— Елън — извика жената. — Слизай от това нещо, че пак ще паднеш. Ела и си вземи курабийка.
Елън Данинг слезе от колелото, спусна го на земята на една страна и изтича в къщата, като продължаваше да пее: „Симба-самба, видях цялата банда“ колкото й глас държи. Косата й, чийто червен цвят беше далеч от красивия отенък на Бевърли Марш, подскачаше на къдрици като разлюлени пружини на матрак.
Момчето, което като възрастен щеше напише сърцераздирателно есе, достатъчно да разплаче дори мен, я последва. Момчето, което щеше да бъде единственият оцелял член на семейството си.
Освен ако аз не успеех да променя нещата. И сега, след като ги бях видял, истински хора, живеещи истинския си живот, не мислех, че имам избор.