Глава 7
1
Как да ви разкажа за седемте си седмици в Дери? Как да ви обясня защо го намразих и се страхувах от него?
Не беше заради тайните на града (които той несъмнено криеше), не беше и заради ужасните престъпления, някои от които така и останаха неразкрити (макар те несъмнено да се бяха случили). „Вече всичко свърши“ беше казало момичето на име Бевърли, момчето на име Ричи се беше съгласило и аз самият с времето им повярвах, но също така се уверих, че мракът никога не напуска напълно този град с неговия странен хлътнал център.
Намразих града заради надвисналото усещане за неизбежен провал. И заради онова чувство, че съм в затвор с еластични стени. Ако исках да си тръгна, градът щеше да ме пусне (безпроблемно!), но ако останех, той щеше да ме смаже. Щеше да ме притисне, така че дъх да не мога да си поема. А най-лошото беше, че и дума не можеше да става да си тръгна, след като бях видял Хари преди накуцването и преди доверчивата, но леко объркана усмивка. Преди да се превърне в Скокливия Хари.
Бях видял и сестра му и тя вече не беше само име в нечие усърдно написано съчинение, не беше безлико малко момиче, което обича да бере цветя и да ги слага във вази. Понякога нощем, ако не можех да заспя, лежах и си мисля как е планирала да се маскира като принцеса Лятоесен Зимапролет за Деня на вси светии. Ако аз не се намесех, това никога нямаше да се случи. Вместо това я чакаше ковчег в края на дълга и безполезна борба за живот. Ковчег чакаше и майка й, чието име все още не знаех. Същото важеше и за Трой и Артър, известен още като Туга.
Ако не попречех това да се случи, никога не бих си простил. Затова останах, но не беше никак лесно. И всеки път, когато се сещах, че ще трябва да мина през същото в Далас, умът ми почти блокираше. Обаче веднага си казвах, че Далас поне няма да е като Дери. Защото никое място на света не можеше да е като Дери.
Как тогава да ви го опиша?
Като учител години наред бях внушавал на учениците идеята за простотата. Както в литературата, така и в описанието на реални събития. Само един въпрос, само един отговор. „Какво се случи?“, пита читателят. „Ето какво“, отговаря писателят. „Случи се следното… и това…, а също и това.“ Не усложнявай нещата. Това е най-сигурният път към успеха.
Така че ще се опитам, но вие не забравяйте, че в Дери реалността е тънка коричка лед върху дълбоко черно езеро. И все пак:
Какво се случи?
Случи се следното. И това. А също и това.
2
В петък, вторият ми пълен ден в Дери, отидох до Централния пазар. Нарочно изчаках да стане пет следобед, защото предположих, че тогава ще има най-много хора. Все пак, в петък се дават заплати и за много хора (което, разбира се, означава съпруги; едно от основните житейски правила през ’58-ма е, че Мъжете не ходят на пазар) това е ден за покупки. Колкото повече хора имаше, толкова по-лесно щях да се изгубя в тълпата. В същия ред на мисли отидох до магазина на У. Т. Грант и попълних гардероба си с няколко памучни панталона и сини дочени ризи. Освен това, като се сетих за Без Тиранти и неговите приятели пред Сънливия сребърен долар, си купих и чифт работни ботуши Улвърин. На път към пазара се постарах да подритвам бордюра, така че предниците им да се поизтъркат.
Пазарът беше точно толкова натоварен, колкото се бях надявал. Пред всяка от трите каси се виеше опашка, а пътеките между рафтовете гъмжаха от домакини с пазарски колички. Малцината мъже, които видях, носеха кошници, затова и аз си взех една. Взех си мрежа ябълки (безбожно евтини) и мрежа портокали (кажи-речи на същата цена като през ’11-та). Под краката ми проскърцваше лъснат дървен под.
Какво ли точно работеше господин Данинг тук? Бевърли не беше казала. Явно не беше управител. В остъклената канцелария зад секцията с плодове и зеленчуци седеше белокос господин, който по-скоро би могъл да бъде дядо на Елън Данинг, а не баща. А и на бюрото му имаше табелка с името Г-н Къри.
Докато минавах покрай млечните продукти в дъното на магазина (и се забавлявах на реклами като „Опитвали ли сте «Йогурт»? Ако не, ще се влюбите, щом го опитате.“) дочух смях. Женски смях, който без съмнение спадаше към категорията „ах-ти-палавник“. Свърнах в следващата пътека и се озовах пред цяло ято дами, облечени в същия стил, като клиентките на Кенебек Фрут. Бяха се струпали пред месарския щанд. „Кланица“ пишеше на ръчно изработената дървена табела, окачена на декоративна хромирана верижка. „Домашно разфасоване.“ А най-отдолу — „Франк Данинг. Главен касапин.“