Божидар Димитров
12 мита в българската история
Предговор
В историята на средновековна България и средновековните българи има много митове — в това е убеден почти всеки съвременен българин. Има, вярно е, но утешението е, че митове има в историята на всяка нация и държава. Има държави и нации (като македонската например), чиято история е изградена изцяло от митове.
Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в представите на съвременните българи. Тази представа се оформя не от академичните трудове на професионалните историци (тях ги четат 1000–1500 професионални историци), а от учебниците по история в началния и в средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното. Определено смятам, че филмът „Хан Аспарух“, гледан още при появата му от 16 милиона зрители (т.е. по 2 пъти от всеки българин) и излъчван и до ден днешен периодично по всички ефирни и кабелни телевизии, създаде изключително трайна (но невярна) представа за бита, цивилизационното равнище и процеса на създаването на българската държава.
Но белетристите и сценаристите, както и всички други популяризатори на историята, все пак базират произведенията си на академичната история, запазвайки поне основата на научното познание за общества, държави, събития и личности, украсявайки ги с „художествени“ измислици, за да постигнат драматизъм или пълнота на образа. Е, понякога измислиците са твърде много. В резултат на подобни измислици половината съвременни българи са убедени, че съпругата на Аспарух се е казвала Ахинора, а голямата му неосъществена любов — Пагане. Всъщност историята не ни е донесла името на нито една българка чак до средата на IX век и първите, които знаем (дъщерята на цар Борис I и болярина Сондоке), са с християнски имена. И с тъга трябва да признаем, че не знаем как са се наричали прабългарките. Е, има предположения, недостатъчно сигурно доказани, че имената Калина и Олга са от прабългарски произход.
Следователно, за митовете в познанията на съвременното общество, свързани с българската средновековна история, са виновни все пак професионалните историци. Какви са причините за раждането и устойчивостта на неистината в историята?
Историята на една нация и държава се установява въз основа на информацията за миналото, идваща от документи, създадени по време или след определени исторически събития. Документ е събирателно понятие и включва т.нар. наративни (разказвателни) източници — средновековни истории, хроники, романи, повести, жития, слова и т.н., административни книжа, грамоти, укази, данъчни описи, археологически, епиграфски и нумизматични паметници. С други думи, всеки артефакт, идващ от средновековното минало. Най-ценни, разбира се, са историите, хрониките, административните документи и епиграфските паметници. Понякога те са толкова подробни за историята в определен период, за ярко събитие или личност, че на пръв поглед съвременният историк само трябва да ги преразкаже, след като ги разчете и прочете. И за съжаление в миналото това е ставало, като в резултат са се появили немалко митове.
Още в средата на XIX век обаче (а някои историци и по-рано) занимаващите се професионално с история са разбрали, че древните истории, хроники, разкази и повести са писани от хора, имащи определеност — етническа, политическа, верска. И съответни симпатии или зависимост от някоя или от всички свои определености. Зависими са били писателите (казано най-общо) от господаря, на когото са служели. Имали са и различно интелектуално ниво и ниво на информираност, т.е. едни много ясно са разбирали какво става, други — не.
Последствията от всичко това е, че практически нито един наративен източник не отразява абсолютната истина за едно реално историческо събитие. Истината е винаги повече или по-малко деформирана, в зависимост от определеността, информираността и интелектуалните качества на автора. Докъде може да се стигне в деформациите, класически пример е историкът Прокопий, живял през VI век, който бил на служба в Двора на византийския император Юстиниан Велики. Той е написал блестящи съчинения, описващи с възхищение управлението на Юстиниан и съпругата му Теодора. Прокопий описва нашироко славните бойни подвизи на императора, отвоювал Северна Африка и Италия, разумната му вътрешна икономическа политика, благочестието на императрица Теодора. На едно от съчиненията му („За строежите“) дължим имената на всички крепости в българските земи, възстановени или изградени именно от Юстиниан Велики. Същият този Прокопий обаче написва и „Тайна история“, в която Юстиниан е описан като глупав и некомпетентен самохвалко, разпилял ресурсите на империята в безнадеждни и осъдени на краен неуспех военни начинания и още по-глупави строежи на крепости на Балканите, неуспели да опазят населението му от варварските нашествия. А благочестивата Теодора е описана като свръхразвратница, която често казвала след буйна оргия, че е много жалко, че женското тяло има само три отвора.