Но къде е тази държава? Нали митът (и историците, и публицистите, стоящи зад него) унищожи България на Кубрат, раздели българския народ на пет малобройни части и натика Аспаруховата част в блатата край устието на Дунав. Между другото същите историци изчисляваха тази част от 10 000 до 20 000 души. Като се махнат жените, старците и децата (по 7–8 на семейство в тази епоха), излиза, че ако бяха прави, Аспарух е могъл да извади на бойното поле край Онгъла от 1000 до 7–8000 бойци. С толкова войници не се побеждава 60 000 армия. А дори и да се победи веднъж по щастливо стечение на обстоятелствата, Византия няма да се съгласи на мир, по силата на който губи огромна провинция, а ще мобилизира допълнителни собствени ресурси, ще плати на съседни на българите варварски племена да ги нападнат и в крайна сметка ще се справи с малобройния нападател. Такава е византийската практика в подобни случаи.
За да разберем какво наистина се е случило в 680–681 г., трябва да се върнем по-назад и, анализирайки наличните хроники и други документи, да установим реалната история на българите и техните държави в периода IV–VII век. И точно това ще направя в следващите редове.
В средата на IV век, както споменават редица древни хронисти, българите вече са се установили в планините на Кавказ и в равнините от северните му предгория до делтата на Дунав. Пак според византийските историци, те били разделени на две големи племенни групи — утигури и кутригури. Всъщност това са били две български държавни формации, защото на международната сцена те излизат разделени. В различни политически и военни съюзи те влизат понякога заедно, понякога отделно, понякога за съжаление воюват помежду си. Често съюзите им с хуни и авари не могат да се определят по витниеватите изрази на византийските историци и хронисти дали са на равноправна основа, или на основата на васалитет. Едно е сигурно — във втората половина на VI век държавите на кутригури и утигури са превзети от Западнотюркския хаганат и българите, заедно с териториите им, стават част от това държавно образувание.
Но Западнотюркският хаганат не би трябвало да се разбира като съвременна унитарна държава, а по-скоро като федерация. Той е разделен на осем области, всяка от които е с границите на покорените народи и управлявани от аристократи, произхождащи от покорения народ.
Ако се съди по „Именника на българските канове“, за управители на „българската област“ в Западнотюркския хаганат са определени хора от рода Дуло — вождове на българското племе оногондури. Защо са били пренебрегнати владетелските родове на утигурите и кутригурите, не е трудно да се досетим — те вероятно са оказали съпротива на тюрките и към тях тюркските хагани естествено не са имали никакво доверие. Имената на кутригури и утигури, както и на другите български племена, изчезват от хрониките. Покрай лошите неща, няколко десетилетия васалитет в Западнотюркския хаганат е довел до обединението на българите в един народ без племенни различия.
Неизвестно кога, но най-вероятно в година от първите десетилетия на VII век Кубрат, още дете, е бил изпратен във византийския двор. Едва ли като заложник, както пишат някои. Васалният управител на „българската област“ в Хаганата едва ли е имал право на собствени външнополитически инициативи, най-малкото да обявява война на Византия, че да му се искат заложници, за да не го прави. Наместникът на областта или е искал да укрие роднинското си момче (не е много здравословно в онази епоха да си невръстен престолонаследник), или е искал да получи добро образование, подготвяйки го за велики дела, между които (защо не) и спечелването на държавна независимост и суверенитет на българите.
Във Византия Кубрат заедно с малка свита български благородници стои около две десетилетия, а може и малко повече. Източници съобщават, че той живее и се възпитава в семейството на бъдещия император Ираклий. Свързват ги искрени приятелски отношения, които продължават и след като Ираклий се жени и става император. Кубрат става приятел и на съпругата на императора Мартина, и на децата му. След смъртта на Ираклий в 641 г. Кубрат, вече като кан на България, заплашил Византия с война, ако бъдат нарушени правата на Мартина и децата й.
Друга съществена подробност в краткия разказ за пребиваването на Кубрат във Византия е, че той и спътниците му приели християнството. Учените смятаха, че това е дипломатически ход на бъдещия български владетел и след завръщането си в българските земи той отново се върнал към вярата в Тангра. Но гробът на Кубрат, открит край Полтава в началото на XX век, показва, че той е погребан по християнски ритуал. Християнски кръстове са гравирани върху инсигниите на властта — меча, коланната тока, двата пръстена-печати. По негово време в епархийските списъци на Константинополската патриаршия се появява и „Епископията на оногондурите“. Няма съмнение, че Кубрат е останал християнин до края на живота си, без да налага със сила християнската вяра на сънародниците си. По убеждение или поради слагачество, няма съмнение, че значителен брой българи са приели още в първите години на управлението му християнството, след като Константинополската патриаршия е преценила, че е необходимо да се формира нов църковен окръг — Епископията на оногондурите. В случая е важно едно — основателят на България и членовете на семейството му са били християни. Сигурни данни, както ще видим по-нататък, има за внука му кан Тервел, което означава, че кан Аспарух също е бил християнин. Но темата за ранното българско християнство ще я разгледаме по-нататък.