Съвременните белетристи, художници, сценаристи и режисьори на филми, които ни представят кан Кубрат като суров степен вожд, облечен в дрехи от грубо обработена овча кожа и с дълги сплъстени коси (има вариант и с обръсната глава), в които Кубрат си бърше ръцете, след като току-що е изял потънал в лой овчи бут, трябва да знаят, че този български кан е най-образованият и изтънчен в обноските, а и с външния си вид, българин през цялото Средновековие. Вярно, и Симеон Велики е учил в Магнаурската школа, а и царете Калоян и Светослав Тертер са прекарали по някоя и друга година като „гости“ (разбирай знатни заложници) във византийския двор. Но там те са попаднали вече зрели мъже, докато Кубрат — в прословутите „първи седем години“, и се е обучавал до зряла възраст в течение на близо четвърт век. И не само на дворцовия церемониал. В Константинопол живеещият в семейството на императора Кубрат е могъл да наблюдава как функционира перфектно организираната държавна машина на многонационалната империя. Курсът по „държавно строителство“ (казвам го както на шега, така и наистина) несъмнено е подтикнал Кубрат да организира в държава българите, попаднали под властта на Западнотюркския хаганат.
В 632 г. Кубрат напуска Константинопол, завръща се в „българската част“ на Хаганата, вдига въстание срещу хагана, нанася му военно поражение и на практика обявява независима българска държава. Тази държава византийските хронисти наричат „Стара Велика България“.
Българската историческа наука (а и чуждестранната) разглежда тази акция като едностранно действие на Кубрат и българския аристократичен елит в тази епоха. Но така ли е в действителност?
Известно е, че чужди аристократи, попаднали в Константинопол, имат статута едновременно на знатни гости и на заложници. Нито един от тях не може да напусне Константинопол, ако византийският император не желае, тъй като те са чудесно средство за намеса във вътрешните работи на съседни, а и по-далечни държавни формации. Чрез тях могат да се предизвикат династически междуособици, да се поставят на трона верни на Византия хора и т.н. Наивно е да смятаме, че Кубрат е напуснал приятеля си Ираклий ей така, защото му скимнало да си прави държава.
В първите десетилетия на VII век, а и от няколко века преди това, Византия има два опасни противника. На юг това са персите, разгромени след епични десетилетни битки именно от император Ираклий, но веднага заместени от арабите, които започват успешна инвазия срещу византийските владения в Близкия изток и Анадола. На север това са всевъзможните степни варвари (готи, хуни, авари, славяни, българи, тюрки), които от III до VII век редовно пресичат дунавската граница на империята и грабят и рушат европейските владения на Византия. Възползвайки се именно от ангажираността на Ираклий срещу перси и араби, в първите десетилетия на VII век славянски племена заселват почти целия Балкански полуостров, включително и Пелопонес, прогонвайки и избивайки местното ромейско население. Славяните не организират своя държава и продължават да живеят организирани в племена начело с племенен вожд, които византийците наричат „славинии“. Тези многобройни „славинии“ са практически независими княжества с територията на един днешен български окръг, макар че формално признават върховната власт на императора. Византийската власт над Балканите е формална и се крепи на гарнизоните в някои непревзети големи градове-крепости (Сердика, Филипопол, Дръстър, Варна, Несебър, Созопол, Видин, Солун). Но славяните често се съюзяват, за да предприемат обсада на тези градове. Само Солун е атакуван за стотина години пет пъти. Все пак Константинопол се надява чрез една изпитана от векове тактика да направи от славяните с течение на времето верноподани ромеи. Тази тактика включва християнизацията на заселилите се славяни, привличане на князете им в аристокрацията и висшата администрация на империята и т.н. Тази тактика е имала пълен успех при други варварски заселвания на юг от Дунав в предходните векове и Константинопол не е виждал причини да не сработи и сега. И е бил прав, по този начин е била асимилирана голяма част от славяните, заселили се в днешна Гърция, Южна Македония и Южна Тракия.