Нека не се заблуждаваме. Държавата, основана от Кубрат, неслучайно е наречена, и то от враждебно настроени византийски хронисти — Велика България. Границите й наистина достигат на юг до Кавказ, на изток до Волга, а на запад не до Днепър, а до Карпатите.
При тези обстоятелства е ясно какво се е случило при войната с хазарите. Идващите от съвременен Дагестан хазарски войски не унищожават българската държава, а я разсичат на две. Хазарите завладяват само териториите в южната част на страната. Областите в Поволжието губят пряка териториална връзка със западната част на държавата и заживяват самостоятелен държавен живот под името България. На рубежа на река Днепър кан Кубрат успява да нанесе поражение на хазарите и да спре инвазията им. Той не е погребан във Фанагория (превзета от хазарите), както ви показваха във филма „Хан Аспарух“, а край Полтава, където се е оттеглил под хазарския натиск. Но пищното му погребение показва, че той е починал в спокойна обстановка след победно сражение, обезсилило завинаги хазарите. За контранастъпление обаче и възвръщане на загубените територии и българите не са имали сили. Днепър наистина е станал граница, но източна, на българската държава, обхващаща западните области до хазарската война, управлявана все още от Кубрат, а след смъртта му — от престолонаследника Аспарух.
Тази държава също не е малка. Тя е обхващала по-голямата част от днешна Румъния, цялата днешна Молдова и Украйна поне до Полтава. Обитавана е била от многобройно българско население (припомням думите на хазарския хаган Йосиф), разполагала е с отлично уредена администрация и — което е най-важно в онези времена — прекрасна боеспособна армия от 50–60 000 конни бойци. Тази държава наистина до 680 г. е била заслон за Византия от север, но е могла да бъде и страшна заплаха за всяка друга държава, включително и Византия. Ето защо в 680 г. нахлуването на българите на юг от Дунава и ясно демонстрираното им намерение да присъединят към държавата си Мизия кара император Константин IV Погонат да вдигне и да изпрати на бойното поле цялата си армия и флот и лично да ги възглави.
Разбира се, остава малко встрани от темата въпросът, защо кан Аспарух е решил да наруши 48-годишните мирни дружески и съюзни отношения с Византия. Византийските хронисти не пишат нищо по въпроса и дори това е доказателство за вина, т.е. в един момент вече при управлението на българската държава от Аспарух Византия да е отказала да изпълнява свои ангажименти по съюзния договор. Какви са били византийските задължения по договора, не знаем. Обстоятелството, че кан Аспарух премества столицата на България в новозавладяната област, ме кара да мисля, че инициативата може и да е българска. Въпреки огромната територия на България между 665–680 г., кан Аспарух и управляващият аристократичен елит си е давал ясна сметка, че това е територия, лежаща на т.нар. „Път на народите, идващи от Азия“, и държавата ще бъде периодично атакувана от тези народи, с чиито полудиви вождове трудно могат да се постигнат трайни споразумения и да се разчита на лоялност и коректност при изпълнението им. Освен това територията на държавата след хазарската война е била съставена само от равнини, трудно отбраняеми от степни конни народи, дори със силната българска армия. В равнините няма освен това камък за строеж на градове и крепости, липсва желязна руда за добив на метал за оръжие и земеделски сечива, липсват и гори. „Остатъчна“ България въпреки огромната си територия и население, навярно, е била сметната за неперспективно място за живот и прогресивно развитие. Затова, изглежда, Аспарух е решил да завладее Мизия, като изостави поне крайните северни територии (деснобрежна Украйна), и да прехвърли населението й в новозавладяната област. С граници билата на Карпатите и Стара планина (съединяващи се в района на Железни врата и труднопреодолимия Днепър) кан Аспарух е решавал геополитическия проблем на българския народ за векове напред. В тази територия на държавата вече е имало всичко необходимо. И естествени крепости, като граничните планини Карпати и Балкана (които дават и камък за строежи на градове, и крепости, и дървен материал, и руди за метал), и плодородни равнини за земеделие и скотовъдство. Неудобството да имаш за вечен враг Византия не е било чак толкова голямо. Първо, кан Аспарух е знаел, че огромна част от военния й ресурс е зает във войни със сериозни противници на юг (перси и араби), и второ — с Византия, като добре уредена държава, друга добре уредена и цивилизована държава, като България, винаги е могла да се споразумее, разчитайки на лоялно и коректно изпълнение на договорите. Един друг малък мит в представите ни за отношенията с Византия е, че те са низ от безконечни войни. В преобладаващата част от времето на съществуването на Средновековна България страната ни е в мир с южната си съседка. В мир минават годините от 681 до 708 г., от 708 до 760 г., от 792 до 807 г., от 814 до 837 г., от 852 до 894 г., от 927 до 971 г. и т.н. А и военните действия, особено след приемането на християнството, първо, траят 20–30 дни и се изразяват в поход на цели армии на двете страни една срещу друга, търсещи генерално сражение, при което победителят получава Тракия по незабавен мирен договор. А и войните се хуманизират, тъй като християнската религия забранява да се вземат или убиват пленници, да се избива мирно население и да се рушат селищата му. Действията на Василий Българоубиец и Калоян Ромеоубиец са по-скоро изключение, отколкото правило.