Къде е истината? Истини и неистини има и в сагите за Юстиниан Велики, и в „Тайната история“. Как историците откриват кое е истина (или поне по-близо до истината) и кое — неистина?
Това става с метода на т.нар. текст — критически анализ, основно оръжие на модерната историческа наука. Информацията за историческо събитие, процес и личностите, участващи в тях, при един древен автор се сравняват с информацията за същите събития, личности и процеси, съдържащи се в информацията на други древни автори. Привличат се и данни, които доставят монетите, печатите, фреските, епиграфските паметници (каменните надписи) и т.н. Отчитат се и вече споменатите дадености, ако е възможно — и личната съдба на древния историк, а дори и дали няма грешки в по-късните ръкописни преписи на историята или хрониката му. И се установява дали Прокопий пише „Тайната история“ от будно обществено чувство, или защото Юстиниан не му е плащал толкова, колкото Прокопий е смятал, че заслужава, та му е приписал всичко лошо, което развинтената му фантазия може да измисли.
И ако древните византийски автори понякога са безмилостни по лични политически и верски причини към своите сънародници — императори, аристократи, патриарси, митрополити, какво да кажем за отношението им към българите и техния политически и църковен елит. А за съжаление 90% от информацията за средновековната българска история идва от византийски историци и хронисти.
В този съществен факт се състои първата особеност и голяма трудност пред изследвачите на българската средновековна история. А и първата сериозна предпоставка за създаването на митове. Българските средновековни истории и хроники са унищожени при завоюването на страната от османските турци, които ликвидират безжалостно българската аристокрация и църковен елит. Изгорени са още в края на XIV век всички царски, болярски, патриаршески, митрополитски, манастирски библиотеки и архиви. За мащабите на унищожението свидетелство е фактът, че до наши дни са оцелели само 7 български царски средновековни грамоти, а в Унгария — над 250 000 документи, излезли от кралската канцелария. Българските средновековни библиотеки и архиви са унищожавани не само от турците, но и от гръцкото духовенство, управлявало българските епархии от 1396 до 1870 г., а в някои области и след тази дата. Описани от чужди учени в началото или дори в средата на XIX век, крупни български ръкописни сбирки в много манастири и църкви, останали под юрисдикцията на Вселенската патриаршия в края на XIX и началото на XX век, вече липсват — те са безмилостно изгорени. На науката са известни само няколко кратки български средновековни ръкописа с историческо съдържание. Същата е съдбата и на хилядите надписи върху камък, останали от средновековните ни предци дори до средата на XVII век. Петър Богдан пише в 1640 г., че в старите ни столици Плиска и Преслав работят над 100 турски варници, които стапят хиляди мраморни паметници, написани на кирилица. Турците са знаели, че от мрамор се получава най-качествената вар. Днес са оцелели и са станали известни на науката не повече от 300 средновековни надписи.
При положение, че от родни източници днес е получена не повече от 4–5% от наличната информация за историята ни през Средните векове (и още толкова от европейски, арабски и арменски) източници, явно е, че реконструкцията на българската история зависи почти изцяло от съобщеното ни от византийските автори. Техните документи са оцелели, изнесени на Запад и публикувани в печатни издания от хуманистите още в XVI–XVII век, а и се пазят в многобройни оцелели хранилища на турска територия — в библиотеката и в архива на Вселенската патриаршия в Истанбул, в гръцките манастири в Атон, в библиотеки и архиви по гръцките острови, останали под венецианска власт до XVII–XVIII век. Византийските автори пишат много за България и българите.
Но основна характерна черта на писаното от тях за държавата ни и за българите въобще е изключителната им необективност. Това е нормално — средновековната българска Държава е основен съперник на Византия в битката за хегемония в Югоизточна Европа. Нещо повече, България и българите имат определени успехи в това направление през VII–X и XII–XIV век, когато България става политическата суперсила в тази част на Стария континент. Почти всички гърци по произход, византийските историци и хронисти едва ли са могли да се примирят с факта, че българите унищожават, асимилират и изтласкват гръцкия етнос от три обширни провинции — Мизия, Тракия и Македония. Ето защо в писанията им трудно ще открием нещо стопроцентово вярно за българите — като се започне от описанието на бита ни и се стигне до истинската политическа мотивация на българските средновековни политици при определени техни действия спрямо Византия.