Осъществява я кан Крум с характерната си решителност. За нещастие поне засега не знаем името на кана, управлявал тогава Куберова България, но един ден (да се надяваме) щастлива археологическа находка ще ни го поднесе. През 808 г. кан Крум за първи път, откакто съществува Дунавска България, не започва по традиционния начин война с Византия (с настъпление по Черноморския път в Източна Тракия), а с поход в долното течение на Струма, където разгромява крупна византийска армия и пленява сумата за заплатите й — 1100 литра злато. Какво търси впрочем крупна византийска армия в долното течение на Струма край град Серес? Това е на 400 км от границата на Дунавска България, прикрита от мощния гарнизон на Сердика (София). Единственият й възможен противник е другата България с център във Вардарска Македония. А византийският поход срещу нея очевидно е целял да предотврати общи, координирани предварително действия на армиите на двете Българин за съединение на двете държави. А че това е така, показват действията на кан Крум през следващата 809 г. Те отново са в нетрадиционна за българо-византийските войни посока и целят превземането на Сердика. Превземането й откъсва Нишка и Белградска област от връзка с територията на Византия и те също падат в български ръце, което означава съединение на двете Българин. Впрочем, превземайки София, българите от Дунавска България заемат и териториите на днешните Пернишка, Кюстендилска и Благоевградска област, съединявайки се със съвременниците си и от източна посока.
Така приключва историята на втората българска държава на Балканите — с обединение с по-голямата и по-силна Дунавска България. Обединение, напълно доброволно, сякаш ръководителите на двете държави са споделяли доста по-модерния лозунг на българското общество — „Обединението прави силата“.
Митът за Крум Страшни и страшните му закони
Един от похватите на византийските хронисти, които, както писах в предговора на тази книга, са основният източник на сведения за средновековната българска история, е да опишат българите, включително и владетелите им, като полудиви варвари, приписвайки им деяния, каквито никога не са вършили. За съжаление разказите им без необходимия критичен анализ се възпроизвеждат от българските историци в първата половина на XX век и се превръщат в национални митове. Между най-„пострадалите“ от тези манипулации с древните текстове е кан Крум, управлявал България между 801 (или 803) и 814 г. Много го мразят съвременните византийски хронисти и, между нас казано — има защо. В краткото си управление кан Крум успява да нанесе съкрушителни поражения на византийската армия и да откъсне от империята такава ценна в стопанско и в геополитическо отношение област, като Тракия. Той обединява с Дунавска България и втората българска държава, основана от кан Кубер в 680 г. в Македония, която към 811 г. заема и територията на Косово и Източна Албания. Откъсва и част от Аварския хаганат — Трансилвания. Но най не могат да му простят колегите-византийци от IX век, че не само разгромява императорската армия във Върбишкия проход през 811 г., но и убива водещия войската император Никифор I Геник. Ранен е тежко и престолонаследникът Ставракий, който императорства само 3 месеца и умира от раната си. В цялата история на Византия дотогава в сражение с чужд противник загива само един император (Валент в 378 г.), а тук в един ден цели двама. Мимоходом ще отбележа, че следващият византийски император, който ще бъде пленен, е Теодор Комнин — в 1230 г., при Клокотница пак от българите, а следващият, който ще бъде убит, е Константин Драгаш в 1453 г. при падането на Константинопол под властта на турците.
Тези болезнени удари върху византийската държава, мощ и самочувствие, нанесени от кан Крум, буквално са озверили византийските хронисти и те се чудят каква диващина и зверство да му припишат. Съобщават например, че кан Крум обсажда Сердика в 809 г., не може да я превземе с щурм и обещава на гражданите и гарнизона, че ще ги пусне да си ходят невредими, ако му предадат крепостта. Те му я предават, но той вероломно нарушава споразумението и избива гарнизона (6000 бойци) и гражданите и срива крепостните стени и жилищата, след което си отива в Плиска.