Що се отнася до случая с екзекуцията на Енравота, той също не може да се смята за част от някакви гонения срещу християните в България. От български надписи от времето на Маламир става ясно, че той е взел престола малолетен и е починал, без да достигне зряла възраст. Вместо него като регент-настойник е управлявал кавхан Исбул. Очевидно след смъртта на Омуртаг (831 г.) в средите на българския политически елит се е разгоряла борба за власт. Кавхан Исбул навярно е стоял зад законния престолонаследник Маламир, но друга групировка боили са настоявали, че в този напрегнат за държавата момент страната трябва да се ръководи от възрастен син на Омуртаг. България наистина току-що е спечелила война с Франкската империя, но е било ясно, че франките ще търсят реванш, при който биха могли да се съюзят с Византия. Групировката около Енравота е загубила битката, а водачът й, както често става в тези времена, и главата си. Християнската му вяра едва ли има нещо общо с причините за екзекуцията му. По-късни християнски писатели са представили държавните изменници от Одринско и злополучния кандидат за българския трон като мъченици за християнската вяра, скривайки истинските причини за смъртта им.
Стигнахме вече до постановката в мита, „изясняваща“ мотива на кан Борис I да приеме християнството. Тръгнал, значи, българският кан на война с Византия, видял от връх на Емонската планина византийската войска в днешното Поморийско-Несебърско поле, разбрал, че ще загуби битката и войната поради численото превъзходство на византийците, и без да влиза в битка, се… предал. Тоест приел да бъде покръстен с целия си народ, а възрадваните византийци светкавично му подарили областта Загоре. Това е територията с граници морският бряг от Емона до Ахтопол, на запад течението на Тунджа до слива й с Марица. Това е изключително ценна в стопанско отношение територия, тъй като включва плодородните черноземни равнини край Бургас, Ямбол и Сливен, гористите Странджа и Сакар и петте богати пристанища на Черно море (Несебър, Поморие, Дебелт, Созопол и Ахтопол). Те са впрочем и последните пристанища на Византия на западния бряг на Черно море (от Ахтопол до Константинопол няма други пристанища) и в доставките на храни за милионния Константинопол Византия става изцяло зависима от България. Освен това, предавайки на България Странджа, византийският император ликвидира и последната естествена преграда между страната ни и столицата на империята. От южните поли на Странджа българските конни корпуси, препускайки вече само по равнините на Източна (днешна Турска) Тракия, могат да стигнат столицата Константинопол само за 48 часа.
По-върховни глупости не са написани и филмирани (спомнете си филма „Княз Борис“) в нито един мит за българската история. За всеки учен, който познава нравите, обичаите, практиката на епохата в областта на международните отношения и вътрешния политически живот в средновековните държави, този мит е натрупване на нелепост след нелепост.
Първо, българската армия е по-силна от византийската дори когато е по-малобройна, по простата причина, че е армия от конни бойци, тежко и леко въоръжени, а византийската армия е пехотна. Точно в полетата при Несебър и Поморие българите печелят няколко грандиозни победи в предходния век. Впрочем, ще ги печелят и след 864 г. (Ахелой в 917 г. например). Кодексът на честта изключва българските велики, средни и нисши боили да се предават или да се съгласят на унизителен мир, без да са изстреляли и една стрела и да са сблъскали меч в меч. Тази армия 150 години вече не е губила сражение, командирите й имат грандиозно самочувствие. Във Византия в тази епоха съществува понятието „българска гордост“, което се използва като характеристика на самоуверен и надменен човек. Без съмнение, ако Борис бе предложил това, което разказва митът, боилите щяха да му откъснат главата още там, на върха на Емонската планина, да изберат нов кан и да мислят как да разгромят византийската армия. Правили са го в VIII век няколко пъти, и то за по-малки провинения на кана. Телец е сменен и бит само защото след победно сражение по тези места в 763 г. не е преследвал отстъпващата византийска армия. Ако българската армия наистина е била по-малобройна, то Съветът на великите боили щеше да реши да не приема сражение в равнината, а да устрои засада в старопланинските проходи — Дюлински или Емонски в случая. Византийската армия изпитва див ужас от проходите — там е бита няколко пъти и силната армия на Константин Копроним, и други императори. А на един (Никифор Геник) след такова влизане в проход на Стара планина през юли 811 г. главата става златообкована чаша.