Затова нелепа и невъзможна е и онази постановка в мита, че след бунта, последвал християнизацията, цар (вече) Борис I, големият държавноотговорен строител на държавата, изклал прабългарската аристокрация заменяйки я с тъпи, ограничени, некадърни и безотговорни славянски първенци. Нека разгледаме сведенията за бунта. В българската и византийската средновековна книжнина няма сведения за този бунт. Очевидно той е бил сметнат за нещо маловажно. Но сведение за него има в западноевропейски разкази. Те са от цикъл разкази, подчертаващи силата на кръста. Е, и там е казано, че веднъж 52-ма провинциални боляри се вдигнали на бунт срещу Борис заради току-що издаден „лош закон“, нарушаващ правата им. Но Борис излязъл срещу войската им, стигнала до Плиска, само с честния кръст и като го вдигнал, всички паднали на колене и се предали. Борис пуснал простия народ да си ходи, а водачите избил със семействата им.
От разказа става ясно, че тези боляри били от провинцията, а столичните (т.е. цветът на прабългарската аристокрация) боляри останали верни на Борис I. И съм сигурен, че конните им корпуси, строени зад Борис I, са имали далеч по-разубеждаваща бунтовниците сила, отколкото кръстът в ръцете на Борис I. В провинцията живеят, разбира се, и прабългари, но основно там живеят славяни, авари, и техни представители обикновено управляват по-малките административни единици. Точно те са избитите и Борис I най-вероятно е избил аристократичния елит на славяни и авари. Прабългарският елит си е жив и здрав и си управлява държавата и областите и по времето на царете Борис, Симеон Велики, Петър и Самуил. Всички имена на висши служители на властта в епохата на тези царе, ако не са християнски, са прабългарски — Сондоке, Мостич, Марманс, Алобагатур, Войтех, Кракра, Елемаг и т.н.
Най-куриозното е, че създателите на мита не са забелязали, че никъде в средновековния разказ не е казано, че бунтът е срещу акта на християнизацията. Написано е „срещу лош закон“, издаден от цар Борис I. Този закон би могъл да бъде закон за ново териториално деление на страната, окрупняващ административните единици и оставящ 52-мата боляри без работа. Или да си сменят местоположението на службата.
Що се отнася до обвиненията към Борис I, че приел християнството от Константинопол, а не от Рим, и така осъдил България да не получи помощ от католическа Европа при турската инвазия, са повече от смешни и издават единствено невежеството на авторите им. В 864 г. християнската църква още не се е разделила на католическа и православна. Това ще стане чак в 1054 г. Второ — мит е също липсата на помощ от страна на католическа Европа за православния християнски Изток. Помага Европа, колкото сили има, помага. И не толкова защото много иска да помага, а защото и тя е сериозно застрашена. Венеция води перманентна морска война с турците, Малтийският орден — също. В 1396 г. 60 000 рицари загиват край Никопол, в 1444 г. — не по-малко край Варна. Отчаяно се сражават и австрийците, унгарците, поляците. Друг е въпросът, че силите на католическа Европа в тази епоха не са големи. До вноса на културите с голяма биологична маса от откритата в 1492 г. Америка (картофи, царевица, боб) католическа Европа е слабо населена земя, с рядко, физически слабо и технологично изостанало население, живеещо в епидемичен глад. Казано с две думи, Европа няма физическа и военнотехнологична възможност да ни помогне ефективно да се справим с турците.
Обявяването на християнството за официална религия в България е решение на управленския екип на цар Борис с предварително набелязани стратегически цели в международен и вътрешен план, които са постигнати. България застава във водещия ешелон държави, а на българската държавност са поставени здрави, точни и неразрушими опори. Гениалните прозрения на Борис I и сътрудниците му, осъществени с желязна политическа решителност, достойна за подражание и в други времена (включително и днес), не бива да се замъгляват с неверни митологични представи, обясняващи действията на българските политици в тази епоха със случайни фактори и измислени, но унижаващи ги действия и събития.
Митовете за делото на Кирил и Методий
В началото на втората половина на IX век двама братя, византийски поданици, създават азбука на български (или славянски език — двете понятия вече са синоними) език и превеждат богослужебните книги.
След редица перипетии, които ще разкажем по-нататък, азбуката и книгите им са пренесени в 886 г. в България от трима техни ученици, които, получили подкрепа от държавната власт и лично от цар Борис I (852–889 г.), интензивно започват да създават училища, в които подготвят грамотни в новата писменост младежи, и скрипторни, в които се размножават богослужебните книги. През 893 г., разполагайки вече с необходимия брой грамотни свещеници и миряни, както и с необходимия брой книги, цар Борис I успял на Народен събор (висшия орган на властта в средновековна България) да прокара решение, с което новата писменост се обявява за официален език в българската държава и църква. И тази писменост е официална за държава и църква и до днес. Български мисионери още в X век успяват да наложат тази азбука в Русия и в сръбските княжества. Днес на тази азбука пишат в държави от Адриатическо море до Тихия океан. Това са България, Македония, Сърбия и Черна гора, Украйна, Беларус, Русия.