Читателят навярно ще се запита: „Добре, след като са допуснати грешки в първия научен корпус по средновековна българска история и тези грешки са родили митове в обществените представи за миналото ни, защо те не са оправени от следващите поколения историци?“
Отговорът тук е: по много причини. Първата е, че до установяването на комунистическата власт на 9.IX.1944 г. историците в България бяха една шепа хора и зачислени на работа в един научноизследователски център — Софийския университет. Преклонението и уважението към патриарха на българската историографска мисъл не позволяваше на учениците му да критикуват и коригират учителя си. По време на 45-те години комунистическа власт наистина се създадоха много научноизследователски центрове — институтите по история и балканистика в БАН, университетите във Велико Търново, Шумен и Благоевград, центрове по българистика, кирилометодиевистика, 226 музея, в които вече работеха квалифицирани специалисти, а не възторжени, но слабо подготвени краеведи. Но сега пък за стабилизиране на митовете лоша шега изигра политическата конюнктура, при която във всяка страна с тоталитарно управление историците трябваше да се съобразяват. Съществуваше понятието „официална история“ и от постановките й никой не можеше да избяга и да напише нещо друго. Как например да оспорим, и то убедително и аргументирано, годината 681 г. като дата за основаването на българската държава, когато тя бе влязла не само в „официалната история“, но и в герба на държавата. Отделни постановки на т.нар. „официална история“ се меняха през годините и се трупаха нови деформации, раждащи нови митове. За да не обидим Москва, се отричаше по едно време приоритетната роля на прабългарите при създаването на собствената им държава, а Плиска и Преслав се обявяваха за римски военни лагери. От ретроградно, антихуманно и антидържавно учение богомилството стана носител на прогресивна революционна мисъл, предшественик на европейската Реформация. А Кирил и Методий пък станаха АБВ на европейския Ренесанс. Идеите на официалната историография се движеха от краен нихилизъм до ултра-патриотизъм. Идеологията също оказа своето влияние — действията на цар Ивайло (1277–1280) станаха първото антифеодално въстание в света. Какъв обществен строй е установил Ивайло (капиталистически или социалистически), историците се побояха все пак да „установят“, но въстанието така си вървеше, а и сега май си върви така в някои учебници за средния курс — първото антифеодално въстание. Мимоходом искам да отбележа, че все гледахме да бъдем първи в световната история, та и Септемврийското въстание от 1923 г. бе обявено за първото антифашистко въстание в света. Никой не се и замисли, че така се сподобивахме с твърде съмнителната слава на първа фашистка държава в света. Щото и Мусолини в тази година още не бе взел твърдо цялата власт в Италия в свои ръце, а Хитлер още си пиеше пивото в мюнхенските бирарии.
Много от митовете, породени от грешките на Златарски и съратниците му до 9.IX.1944 г., останаха, тъй като учениците и епигоните му всъщност оформиха много от концепциите на „официалната история“ в частта й за Средновековието през годините на комунистическото управление на България (1944–1989). За разлика от други държави, България не изби и не отстрани наследените на 9.IX.1944 г. учени. През 1948 г. на една специална научна конференция, на която пристигна съветска делегация начело с академик Державин, те се покаяха за фашистките или буржоазните си забежки в миналото, възприеха спуснатите от Державин директиви и обещаха да преустроят работата си в духа на социалистическите разбирания за хода на историческия процес. За тяхна чест малцина го направиха. Повечето или спряха изследванията си, или ги насочиха натам, накъдето бе възможно да се изследва и пише без съществени насилия над научните принципи и съвест.