Но кан Борис I е знаел още едно. Ако в IV–V век всеки е могъл да прави каквито си иска азбуки и да превежда свещените християнски книги на каквито си иска езици, то във втората половина на IX век това е невъзможно. Всичко вече в тази област е политика. В започналия вече двубой за върховенство в християнския свят между римското папство и константинополския патриархат езиците, на което се практикува християнството, са част от оръжията, и то солидна част. Латинският е езикът на папството, гръцкият — е на Константинопол. От нафталина е изкарана триезичната догма, според която християнството може да се практикува само на еврейски, гръцки и латински. Не че не се е нарушавала в миналото — християнството се изповядва отдавна и на етиопски, коптски, арменски, грузински… Но вече, и най-вече в Европа, не може, защото и папата, и патриархът на Константинопол прекрасно знаят, че нов език, на който да се изповядва религията, означава и нов властови център в християнството, особено когато, какъвто е случаят с България, става дума за европейска политическа и военна суперсила с многобройно население и войска.
Без съмнение кан Борис I е могъл да натовари екип свещеници от България да направи славянска азбука, да преведе богослужебните книги, да приеме сам християнска вяра, да покръсти всички езичници, да обяви християнството за официална религия в България, да свика Народен събор, който да реши християнството да се изповядва на български език. И е знаел какво ще последва — папството и константинополският патриарх светкавично, въз основа на триезичната догма, щяха да обявят българската азбука за неканонична, българите и владетеля им — за еретици. Това свежда до нула търсения външнополитически ефект от приемането на християнството. Даже става по-лошо. Християнските държави воюват с много по-голямо настървение срещу еретици, отколкото с езичници. Защото езичниците след победа над тях могат да се кръстят, а от еретиците, според разбиранията в Средновековието, нищо не става, та затова се изтребват до крак. Така става с албигойците в Прованса, протестантите в Германия, хугенотите във Франция и т.н.
Славянската азбука и писменост е трябвало да бъдат създадени от високопоставени лица от един от двата центъра на християнството — Рим и Константинопол. Освен преводите на богослужебните книги, те е трябвало да постигнат и нещо по-важно — канонично признание на азбуката и преводите от Рим и Константинопол. Кан Борис I е търсил такива хора и очевидно ги е намерил в лицето на Кирил и Методий — внуци на български аристократи на служба във висшата византийска държавна йерархия. Само така може да се обясни внезапното оттегляне в манастир на братята в 855 г. или малко преди това и заниманията им с азбуката и преводите в момент, когато те не са нужни нито на византийската държава, нито на византийската църква.
Едно такова виждане предполага контакт между кан Борис I и двамата братя, установяване на близки приятелски връзки, споделяне на планове, намерения, страхове и опасения. И съгласие на Кирил и Методий да работят за отстраняване на негативната последица от евентуалното приемане на християнството от кан Борис I и българския народ.
Поетият ангажимент очевидно е включвал освен съставянето на азбуката и преводите, постигането на канонично признание на азбуката от патриарха на Константинопол и папството. Едва тогава кан Борис I би се решил да обяви християнството за официална религия в България.
Източниците, казват историци и исторически публицисти, не съдържат данни за контакти между Кирил и Методий и кан Борис I преди 855 г. и след това. Естествено е за работата, за която са се договорили, кан Борис I, Кирил и Методий да имат и договорка да не се бие барабан — солунските братя е трябвало да запазят статута си на висши държавни служители на Византия, работещи само и единствено за интересите на Византия.
Кога е бил осъществен контактът между кан Борис I, Кирил и Методий? Двама германски учени предполагат, че контактът или контактите са осъществявани чрез Ана, сестра на Борис, учила заедно с Кирил в Магнаурската школа. Те предполагат дори и романтична връзка между двамата млади български аристократи. Но защо връзката да е с посредник? Кирил и Методий са летящи дипломати на империята и решават сложни проблеми с араби и хазари. Въпреки мира между България и Византия, в началото на управлението на кан Борис I между двете страни не може да не са възниквали спорни въпроси и кой друг би могъл да бъде изпратен с дипломатическа мисия в България да ги решава, освен Кирил и Методий? Солунските братя знаят езика на българите и са далечни роднини вероятно на половината членове на Съвета на 12-те велики боили — средновековното правителство на България. А може би и на самия кан Борис I. Индиректни сведения за контакт между Борис I и братята е и мисията им в долината на река Брегалница във Вардарска Македония — тогава част от България. В тази мисия, станала преди 864 г. (датата на обявяването на християнството за държавна религия), братята покръстили 54 000 славяни-езичници, а в гр. Равен — и самия Борис, който очевидно им дошъл на гости. Кирил и Методий не биха могли да проповядват без разрешението на българската държавна власт в Брегалнишко, т.е. без разрешение на самия кан Борис I, а да се смята, че са проникнали нелегално в България, е смешно и наивно за всеки, който знае какво солидно (с валове, ровове и непрекъсната дървена ограда) съоръжение е българската граница в тази епоха и колко безмилостни са граничарите — по закон те стрелят на месо срещу всеки нарушител, иначе убиват тях. Впрочем така загива цар Борис II в 980 г., неразпознат от свой граничар, тъй като бил облечен в ромейски дрехи. По всичко личи, че Брегалнишката мисия се е състояла между 855–864 г. и е била експеримент, целящ проверка на годността на азбуката и преводите, както бихме казали днес, „на терена за действие“. Експеримент, наблюдаван лично от Борис I. Странно е, че учените и публицистите „забравят“ този източник („Брегалнишката легенда“), разказващ за събитията, или се опитват да оспорват достоверността му. Нормално е — той решително не пасва на предварително избраната теза, че Кирил и Методий нямат нищо общо с България и с Борис I. Брегалнишката мисия е прекратена вероятно от византийския император, а и от патриарха, които са били сериозно обезпокоени от успеха й. Това е означавало покръстване на българския народ и практика на богослужението на роден език без участието на византийската държава и патриаршия. Пред перспективата Кирил и Методий да бъдат елиминирани от византийския държавен апарат, а новопокръстените на роден език българи да бъдат обявени за еретици, тандемът Борис I — солунските братя е бил принуден да свие знамената в раклите в очакване на по-добри дни.