И така, това, което научаваме и знаем от книги, статии, студии, филми и учебници за Кирил и Методий, Климент и Наум, е повече или по-малко митология. Авторът на идеята за българска азбука, писменост и богослужение на български език са не двамата солунски братя, а българският кан (след 864 г. — цар). Борис I решил да елиминира единствената фундаментална негативна последица от проектираното от него още в началото на управлението му обявяване на християнството за официална държавна религия — проповядването му на гръцки език. Той сформира силен екип от българи, поданици на Византия и България, които създават българска азбука, превеждат богослужебните книги и с това оформят българския писмен литературен език. Постигнато е каноничното признание на българския език от законодателите по въпроса в тогавашния свят (Рим и Константинопол), подготвя се необходимият брой грамотни хора и книги, както и средища за възпроизводството им. Тази титанична работа, траеща около 40 години, става с политическата и солидната финансова подкрепа на българската държава, непрекъсвана нито за момент, и лично на нейния ръководител — цар Борис I. Разбира се, огромна е и заслугата на братята Кирил и Методий, спечелили главните сражения в тази дълга война, и то в изключително дискомфортните условия на враждебно чуждоземно обкръжение, на Климент и на Наум, извършили работа, която и тогава, а и днес се извършва от огромни колективи. Много преди историците българският народ (още през Средновековието), изглежда, е разбрал, че делото на славянската писменост е дело на един екип, и е отдал почитта си към него в култа към „Св. Седмочисленици български“. Култ, в който влизат всички герои на нашия разказ.
Митът за слабия цар Петър (927–969)
Цар Петър управлява България от 927 до 969 г. Това е най-дълго управлявалият български държавен глава — 42 години. След него е цар Иван Александър с 40 години управление — от 1331 до 1371 г. Тодор Живков, за когото моите съвременници смятаха, че управлява Българията от сътворението на света, държа властта само 33 години.
Цар Петър беше обявен още в първия цялостен корпус по българска история за слаб държавник. И така си върви до днес. От съжаление някой и друг милостив историк промърморва „как няма да е слаб държавник човекът, когато татко му Симеон Велики (893–927) така изтощил с непрекъснатите си войни с Византия икономическите и демографските ресурси на България, че тя вече не могла да се съвземе, каквото и да правел цар Петър“.
Въз основа на какво историците са направили извода, че цар Петър е бил слаб държавник и е водил България към гибел? Ами цели 42 години не е вкарал България в нито една война.
Второ, князът на покорена Сърбия — Чеслав, държан като заложник в Преслав, избягал в покорената Сърбия в 934 г., отцепил се от България и си управлявал миниатюрната държавичка, без цар Петър да вдигне на бой поне един полк и да възстанови статуквото. Иначе историците признават, че другаде, включително и срещу главния враг Византия, цар Петър не е загубил и квадратен сантиметър българска земя.
Е, да, казват историците, ама през България пет-шест пъти в годините на управлението му минали унгарски войски, които нападали и ограбвали Византия. Вярно — казват историците в древните книжа, няма сведения, че унгарците ограбвали българските земи, но щом са минавали през България, няма начин да не са ограбвали и България. А цар Петър не се е опитал да им попречи с българска войска нито веднъж.
И много набожен бил цар Петър. Главното му занимание било да строи църкви и манастири. Въпреки всичко, като протест срещу лошото му управление и непрекъснатото влошаване на жизненото равнище, като социален протест възникнало движението на богомилите. А то, като идейност, предхождало мисълта на Реформацията с цели пет века и било наш нов принос в прогресивната европейска духовна и политическа мисъл.
Дотук добре, но средновековните българи нещо не са съгласни с оценката на съвременните български историци.
Първо, баща му Симеон Велики го определил за наследник на трона, макар че не бил първороден син. Очевидно, смятал го е за най-способен. Нерешителният Петър се справил доста решително с опитите на двама от братята си да го свалят от трона.
Второ, в българските апокрифни летописи (т.е. в т.нар. народна литература) се казва, че цар Петър е добър цар, данъците били ниски и в България се живеело много добре.
Трето, летописите явно не лъжат, тъй като всеки, вдигнал въстание по време на византийската власт над българския народ, слагайки българската корона, се преименувал на Петър. Това направили Делян в 1040 г. и Константин Бодин в 1072 г. Накрая при успешното въстание на братята Асен и Теодор в 1185 г. в Търново Теодор, който като по-стар бил обявен за цар, взел и той името Петър. И ние така си го учим — въстанието на Асен и Петър.