Митовете си останаха и в тези изминали вече 15 години на демократично развитие на България — вече по други причини. Средствата, с които функционираха историческите научни институти, рязко секнаха, а като пряко следствие — и сериозните научни изследвания. Някои институции дори бяха закрити, а куп квалифицирани учени в битка за насъщния изоставиха заниманията с история и се насочиха към други, по-доходоносни професии. Маргинализацията въобще на науката и културата лиши голяма част от учените (или поне тези, които умеят да говорят и пишат популярно) и от възможност за изяви в медиите. Историческата публицистика, доколкото въобще я има в медиите, като цяло попадна в ръцете на непрофесионалисти и дори на хора със сериозно нарушено психично здраве. За съжаление точно книгите на последните се радват на огромен успех, раждайки нови митове. Много хора вярват (убедил съм се от писмата в електронната поща на НИМ) на писанията на Кръстьо Мутафчиев (бог да го прости!), че край Малко Търново е погребана египетската богиня Бастет. Възраждат се дори стари митове, като безумията на Ганчо Ценов от първите десетилетия на миналия век, според когото българите си живеят на Балканите от праисторически времена, преминавайки от едно качество в друго и съответно променяйки и името на народа. Днес се казваме траки, утре готи, после българи и т.н.
Главната обществена функция на историята е да бъде учителка на съвременните хора, а главната обществена функция на професионалния историк е да изследва и реконструира с научни методи историческите реални. Но професионалният историк има още една функция, която много колеги (в интерес на истината) високомерно не признават, излъчени в академичната си кула от слонова кост. А тя е да сведат чрез научната популяризация академичната история до целия български народ, оформяйки представите му за собственото му минало, замъглени днес от безброй митове. Не зная наистина защо повечето колеги не го правят — едни навярно защото могат да пишат само на тежкия академичен език на немскоруската школа, към която принадлежи българската историография. Други — от комплекс за малоценност, страхувайки се да не ги порицае гилдията за „халтура“. Трети — по някакви други причини. Както и да е, аз принадлежа към вече съвсем немалкия брой професионалисти, които смятат, че един историк не е изпълнил докрай дълга си, ако не сведе научното познание, установено от него и от българските и чуждестранните му колеги, до (както се казваше доскоро) широките народни маси. Безсмислено е да пишеш и да те четат само неколкостотин колеги у нас и в чужбина.
Избрах дванадесетте най-солидно утвърдени мита в средновековната българска история, оказали и оказващи най-голямо влияние не само върху представите на българите за миналото ни, но и „обясняващи“ днешното състояние на нацията — от народопсихологията до съвременната ни политическа култура.
Авторът
Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи
Според широко утвърдена у съвременните българи представа, древните българи, наричани в науката прабългари, са номадски, чергарски народ от тюркски произход, добрал се до Югоизточна Европа след столетно митарство по азиатските степи от Монголия до долните течения на реките Днепър, Дон и Кубан. Като всички номади, българите са били ниски, кривокраки монголоиди. Прехранвали се, отглеждайки огромни стада от крави, коне, овце и кози по безбрежните степи, живеели в юрти (шатри), движейки се от място на място в зависимост от тревната вегетация. Имали съвсем примитивна битова култура, но неизвестно как имали отлично въоръжение за времето си. Имали, значи, конни армии, като всеки боец (и конят му) бил в железна ризница, въоръжен със сложен скорострелен лък, копие, остра сабя, нож и щит. На бойното поле не можел да му се опре нито боец от армиите на подобни народи, нито школуваните и отлично въоръжени бойци и на Източната, и на Западната империя. Освен с животновъдство, българите се изхранвали и с грабежи. И досега някой съвременен политолог, за да обясни грабежите на съвременните политици или администратори, пише: „Какво искате, като грабежът е бил основно средство за препитание на този народ още с пръкването му.“