Както и да се взираме в средновековните източници, нищо антифеодално не можем да открием в движението на Ивайло. При бездействието на българския владетел той проявил, казано по модерному, активна гражданска позиция, събрал един отряд отчаяни хора и започнал да трепе татарите, където ги намери. Това му донесло невероятна популярност и към него започнали да се присъединяват хиляди, готови да се сражават българи, включително и (както съобщават византийските хронисти Пахимер и Грегора) мнозина знатни, т.е. областни и градски началници, заедно с поверените им военни части. Никаква социална програма не виждаме в исканията на събралите се около Ивайло, още по-малко идея за унищожаване на феодалния ред или поне за реформирането му. „Мамка им да е… на татарите“ — това са били идеята и бойният лозунг на българите около Ивайло и те ги реализират в рамките на два-три месеца. Преди татарите да усетят какво става, десетки бродещи из България техни отряди са били изклани. Ужасен, татарският хан събрал оцелелите в лагер на дунавския бряг, но Ивайло ги атакувал незабавно. В генералното сражение татарите били напълно разгромени, спасили се само тези, които можели да плуват и да достигнат северния бряг на Дунав.
Кой е бил наистина Ивайло? Селянин-свинепас или областен управител на Овеч (Провадия), както твърди народна песен, записана преди две десетилетия от етнографска експедиция на Великотърновския университет? Народните песни се смятат, и то с основание, от историците за крайно несигурен исторически източник. И все пак — трудно е да се повярва, че един селянин, събрал въоръжен отряд от необучени хора, може да спечели десетки сражения с най-добрите армии на епохата — татарската и византийската. Една-две битки по щастлива случайност може, но десетки — не. Военното изкуство си е военно изкуство и в онази епоха се предава от баща на син и от син на внук и се владее само от военно съсловие, което всъщност е и аристокрацията на страната. Не бива да се забравя, че към Ивайло още в първите седмици на действията му се присъединява и цялата провинциална аристокрация на страната (по-късно и столичната), а това е трудно мислимо за обичаите и нравите на епохата, ако Ивайло не е бил един от тях. Така че, макар и несигурни, сведенията, че Ивайло е областен управител на Овеч (Провадия), трябва да се приемат като работна хипотеза до откриването на нови източници, които да я опровергаят или потвърдят. При всички случаи очевидно е, че българското общество просто е очаквало една „силна ръка“, която да го поведе в бой срещу тормозещите го нашественици.
След разгрома на татарите се случва това, което се случва в Средновековието в такива случаи — Ивайло е вдигнат на щит от бойците и командирите на армията си и провъзгласен за български цар. Включилите се в действията на Ивайло прекрасно са знаели, че с разбитата татарска армия ресурсите на Златната орда не са свършили и че още на следващата пролет Дунав ще бъде минат от друга, може би още по-многобройна татарска армия. Затова е напълно естествено желанието им начело на държавното кормило да стои деен и способен във военните работи човек, вместо болния инвалид Константин Тих.
Константин Тих потеглил срещу армията на Ивайло, но бил разбит в едно кратко сражение, при което голяма част от войниците и командирите им преминали на страната на Ивайло. Царят бил убит, а Ивайло се озовал пред стените на Търново, където с властта се разпореждала царица Мария.
Царица Мария е византийска принцеса, омъжена за Константин Тих през 1269 г., за да се заздрави мирът между България и Византия, съобразно практиката на епохата. Всеобщо у нас е мнението, наложено от историците ни от XIX и началото на XX век, че византийските принцеси, женени за български царе, ставали проводници на византийското влияние или направо „агенти на Византия“. Понеже и последната съпруга на Светослав Тертер ще бъде византийска принцеса, дължа на читателите едно опровержение на тази представа. Няма по-голям защитник на българските държавни интереси от византийските принцеси, омъжени за български царе. Ирина, съпругата на цар Иван Асен II, ще подбужда сина си Михаил II Асен на война с Византия, за да си върне Тракия. Мария, съпругата на Константин Тих, според ядовитите думи на византийски хронисти, ръчкала непрекъснато мъжа си за обещаната на България зестра — Южното Черноморие. Теодора, съпругата на Светослав Тертер, която е трудно забележима при царуването на мъжа си (човекът си знае и добре си върши работата), след като се омъжва за цар Михаил Шишман (1323–1330), буквално изтормозва добродушния си мъж, когато Византия откъсва Созопол, част от нейната зестра при брака й със Светослав. Цар Михаил Шишман, който управлява с мир една голяма и силна България, завещана му от Светослав Тертер, не желае да си разваля рахатлъка заради един само (при това трудно превземаем поради островното си тогава положение) град, но Теодора го принуждава да действа и дори му сочи как. Принуждава го да превземе Бухолеон — императорските летни дворци в близост до Одрин, и да го обмени за Созопол. Разбира се, трябва да се има предвид, че българските царици се борят преди всичко за своите собствени интереси или за интересите на синовете си — престолонаследници на българския трон. А доколкото държавата е патримониум (лична собственост, бащино наследство), то личните интереси на царя и царицата съвпадат с държавния интерес. Нека си представим за момент, че българската царица — византийка, работи за интересите на Византия. Какво ще спечели лично тя при евентуален пълен успех? България ще бъде завладяна и превърната в провинция на Византия, а лично тя, ако не я изпратят в манастир, може да разчита само да я направят „зости“ — придворна дама. Синът й в най-добрия случай пък ще получи феодално имение в Мала Азия. В България тя е царица, равна по ранг на императрицата на Византия, а перспективата пред сина й е да стане цар на една от най-старите корони в Европа и владетел на една голяма и силна държава, която при определени обстоятелства често се превръща и в европейска суперсила. Царица Мария не направила изключение и в този случай. При вестта за смъртта на Константин Тих във византийския двор бързо подготвили Иван Асен (син на Мицо, който в 1263 г. през Несебър избягал във Византия и получил като феодал земи край Троя в Мала Азия) като свой подставленик на българския трон. Те подканяли царица Мария да предаде Търново на Иван Асен III и да се прибере в Цариград. Царица Мария обаче се омъжила за Ивайло и го приела в столицата като български владетел. Нататък историята е добре известна. През лятото на 1278 г. Византия предприема настъпление на широк фронт срещу България, като византийските войски се мъчат да форсират Стара планина едновременно през няколко прохода в източната й част. Византийският поет Мануил Фил, описвайки подвизите на византийския пълководец Михаил Глава Траханиот (по ирония на съдбата българин от древен род), през зъби споменава за упоритата отбрана на флангиращите проходите планински крепости Ктения, Мъглиж, Крън, Боруй, Колина, Венец, Студена, Пиргица, водена от войводите Куман, Станчо, Момчил, както и от самия Ивайло. Всички те са крепости в южните подстъпи на Балкана, което показва, че българските войски и опълчението не пуснали византийците на българска територия. Татарите също нападнали България по искане, подплатено с доста злато на Византия, но Ивайло се разправил безмилостно с тях в две-три битки и отново се насочил на юг, където сраженията се водили с нарастваща сила. Византийските хронисти пишат, че от много години не били виждали българите да се сражават така безпощадно и да не вземат пленници. Трябва да имаме предвид, че след покръстването на България войните с Византия доста се хуманизирали, тъй като общата християнска православна вяра повелявала пленниците да се освобождават, мирното население да не се закача, да се щадят църкви, манастири, а и граждански постройки. И общо взето този християнски регламент се е спазвал — редки изключения има само при император Василий II Българоубиец през XI век и при цар Калоян Ромеоубиец. В началото на XIII век, изглежда, много се е насъбрало на тогавашните българи от десетилетията на унижения, за да бъдат така безмилостни. Напразно ромеите давали пример, като освобождавали пленниците в малкото спечелени от тях сражения. Българите продължавали да колят всичко наред, което според Пахимер плашело византийските войници и те често отказвали да влизат в сражения.