Така че спорът „робство“ или „владичество“ е напълно излишен. И двата термина са валидни — зависи кой ги употребява. Истинската беда на „робството“ или „владичеството“ не е в това добре или зле е живял българският народ, а как и какви са били възможностите му за прогресивно развитие, т.е. могъл ли е да следва пътя на семейството на европейските народи и европейската цивилизация, към която принадлежи от VII век.
Там е истинската трагедия, а не в споровете коя квалификация е правомерна — „робство“ или „владичество“. Статутът на българския народ в ислямската империя до началото на XIX век, въпреки че не е робски в юридическия смисъл на понятието, е статут на народ, който е обект, а не субект на управлението на държавата. Българският народ е лишен от социалните слоеве, които са естествените водачи на всеки народ в тази епоха — аристокрация, буржоазия, висше духовенство. Поради това изоставаме фатално от технологиите, от образованието и културата. В „Етъра“ още в XIX век можеха да се водят туристи, за да видят на живо как се е произвеждало в XIV век. Когато други европейски народи, макар под властта на други европейски народи, имаха гимназии и университети, ние имахме само килийни училища. Захари Зограф е голям художник, но макар и живеещ в XIX век, си е един средновековен художник. Защото рисуваше икони по каноните на XIII–XIV век. Само дето бяха малко по-шарени и Богородица на неговите икони е пълнокръвна мома, а не анорексичка.
Но най-страшното бе демографската катастрофа. В средата на XIV век българският народ бе между най-големите европейски народи — според изчисленията на проф. Христо Гандев — 1,5 млн. души. Толкова бяха и немците, и французите, а англичаните бяха с 400 000 по-малко. Сега тези народи са по 60–80 милиона души без колонистите, изпратени в Америка, Австралия и Африка. Ние пряко сили с диаспората в близката чужбина сме 10–12 милиона души.
Лишен от държавните лостове за въздействие върху демографското си състояние, българският народ загуби десетки милиони души. И частта на потурчените е може би най-малка. Демографските загуби са много по-големи в резултат на порумънчване, посърбяване, гърцизиране, русификация и украинизация на огромните емигрантски вълни или на дебългаризационни процеси по граничните зони на българската етническа общност с народи, запазили известна автономност или някои свои висши институции — Вселенската гръцка или Сръбската печка патриаршия. При Освобождението в 1878 г. бяхме само два милиона и този факт ни изхвърли като нация и държава от възможността сами да определяме бъдещето си. Тъжно е, но жестоката реалност и на съвремието е, че малките нации са обекти, а не субекти на историята.
Каквото и да се каже — „робство“ или „владичество“, това което беше между 1396 и 1878 г., си има едно точно име — катастрофа за българския народ и държава.
Митът за големите балкански юнаци по време на османските завоевания
От средата на XIV век до средата на XV век, т.е. само за стотина години, османските турци завоюват Балканите. Под властта на турците попадат, и то за 400–500 години, народите и на днешна Гърция, Албания, България, Сърбия, Босна. Е, хайде, и на Македония, ако това нещо на югозапад от Осогово наистина е държава.
Османското завоюване на средновековните балкански държави — формации, които в XIV–XV век са много повече от днес, има съдбоносни исторически последици за развитието на народите им. Първо, демографски те завинаги излизат от списъка на големите народи в Европа, тъй като в течение на 4–5 века прирастът им се изземва в полза на турската народност по пътя на ислямизацията, с последваща турцизация. На второ място, лишени от политически елит, от аристокрация и буржоазия, от образован висш клир, те престават да бъдат субекти на историята и съдбата им зависи изцяло от чужди сили. Заедно с османските турци изостават безнадеждно от европейската цивилизация, от икономическите, технологичните и културните й постижения.