Неприятна история за самочувствието на тези народи, фрустрацията от поражението и многовековното робство обаче могат да се смекчат, ако народната памет откаже да приеме какво точно се е случило и обясни на поколенията, че балканските народи са се сражавали храбро и героично, водени от не по-малко храбри и героични лидери, но… такава е била волята на съдбата. Освен това турците са били по-многобройни, хитри, коварни, жестоки, вероломни… и затова в края на краищата побеждават. А, да не забравим — все се намира по някой предател, който в потайна доба отваря вратите на героично сражаващите се крепости. Народният епос отдава дължимата слава и почест на лидерите, героично паднали в неравния двубой с турците, и проклина предателите.
Ах, тези лидери, от които в тази епоха (а и не само в тази) зависи толкова много. В България тези неустрашими юнаци са цар Иван Шишман и Крали Марко, в Сърбия — княз Лазар и Милош Обилич, в Албания — Георги Кастриоти-Скендербег, във Византия, която в XIV–XV век вече не е многонационална държава, а Гърция, понеже е разположена само в населени с гърци земи, героят е последният император Константин.
Така ли е в действителност? Историческите извори за епохата — византийски, сръбски, български, турски, ни разкриват една картина, съвършено различна от митологичните представи на всеки народ, подхранвани и поддържани от тази митология и от съвременната историческа публицистика. Последствията тук, на Балканите, не се ограничават само с липсата на реални познания и понякога могат да имат ужасни резултати. Югославските войни през 90-те години на XX век започнаха с един милионен митинг на Косово поле през 1989 г. в чест на годишнината от загубената битка от Сърбия през 1389 г., довела до падането й под османска власт. Там съвременният сръбски лидер Милошевич и стотици хиляди сръбски мъже се заклеха да не допуснат ново стратегическо поражение. Резултатът бе десет години война, стотици хиляди мъртви и… ново поражение на великосръбската идея.
Какво наистина става на Балканите от средата на XIV до средата на XV век? Защо балканските народи не успяват да се справят с турската инвазия, така както се справиха в предшестващите векове с инвазията на други многолюдни държави и народи — арабите, печенегите, куманите, татарите, а и западните кръстоносни рицари?
Преди да анализираме ситуацията, нека първо отхвърлим мита за многобройността на турците и техните армии. Османската държавица заема само едно ъгълче на малоазиатския бряг на древна Турция в средата на XIV век, с територията на два съвременни български окръга (и съответното население) и освен с балканските християнски държави, губи сили и енергия да воюва паралелно по това време и с други тюркски държавици в Мала Азия. Тогава откъде имат ресурси за настъпление, траещо близо сто години и завършило с покоряването на цяла Югоизточна Европа? Ужасната истина е, че Балканите паднаха под османска власт чрез меча и сабята на самите балканци. Прилагайки широко системата на васалитета, османските водачи използваха войската на призналите им се за васали балкански владетели срещу войските на други балкански владетели. Първият голям историк на Османската империя немецът Хамер пише: „Османците настъпваха и покоряваха българи, сърби и гърци, използвайки храбростта на българи, сърби и гърци.“
За какво става дума? В средата на XIV век на Балканите започва разпад на унитарните държави Византия, Сърбия и България. Сръбската империя на Стефан Душан се разпада след смъртта му в 1355 г. на десетина деспотства, заживели самостоятелен държавен живот. Едно от тях е на „великия“ български герой Крали Марко, резидиращ в Прилеп. Баща му Вълкашин е сърбин и един от деспотите на сръбския крал, но малкото му деспотство е изцяло разположено на българска етническа територия и затова Крали Марко е „български юнак“ във всички народни песни на полуострова, включително в сръбските и хърватските.
Византия още в края на 30-те години на XIV век се разтърсва от ожесточена война за трона между две групи феодали, водени съответно от Йоан Кантакузин и Йоан V Палеолог. Войната се води особено ожесточено в 40-те години и в нея се включват с удоволствие всякакви авантюристи от Балканите и Европа. Като славният наш „юнак“ Момчил, търсен преди това от полициите на България, Сърбия и Византия за разбойничество. След като му омръзва да се бие като наемник във византийските междуособици, и Момчил тръгва да си прави кралство от две-три околии в Източните Родопи. И си прави — в тази епоха това не е било чак толкова трудно. Но няма късмет — Йоан Кантакузин и турските му съюзници го опукват след една година край стените на крепостта Перитерион. Язък за няколкото хиляди загинали българи.