На разпада на унитарната българска държава ще се спра по-подробно. Тук е необходимо веднага да се каже, че от българите в тази епоха е зависело много. По простата причина, че българската етническа общност е най-голямата на Балканите. Тя е заемала областите Тракия, Мизия и Македония, Поморавието, източна Албания, част от Северна Гърция, Влахия и Молдова. Да си говорим честно — сърби, гърци и албанци заемат периферни зони на Балканите, натикани там в предшестващите столетия от царете на Първото и Второто царство — от Симеон Велики, Самуил, Калоян, Иван Асен II. От организацията на българския народ за съпротива наистина е зависела съдбата на полуострова. За възможностите на българите в това отношение показателен е примерът с татарите в XIII век. Татарските армии, смазали Китай, Индия, Русия, Унгария, бяха смлени в България от Ивайло, съумял да организира ресурсите дори не на целия български народ.
Но в средата на XIV век няма личност като цар Ивайло. Дългото царуване на Иван Александър (40 години) започва в 1331 г. с една блестяща победа над Византия при Русокастро, с която си връщаме Южното Черноморие и Горна Тракия. И с това свършва хубавото. Към Македония цар Иван Александър не проявява интерес, а и въобще към делата на полуострова. Сигурно наблюдава с интерес и задоволство гражданските войни във Византия, но не прави нищо, когато турските съюзници на Кантакузин през 1346 г. ограбват и опожаряват и Българска Тракия. И някак си незабелязано Влахия, Молдова и Добруджа стават автономни държавни формации. Нека да се разберем, това не е раждането на румънската държавност, както твърдят румънските историци. Имената на влашките и молдовските владетели (Дан, Богдан, Мирчо, Влад) са славянобългарски, държавният им и църковният език също е български, а титлите им (в XIV–XV век — воеводи) показват, че те са управители на български гранични области, решили на свой ред да станат самостоятелни. Добруджанските владетели пък не бягат от титлата деспот, т.е. формално признават върховенството на Търново, но на практика са си също самостоятелни владетели — включват се в международни коалиции, секат монети, сключват договори с други държави и т.н.
Обикновено в учебниците децата ни учат, че цар Иван Александър, пламнал от любов по търновската еврейка Сара, се развел с жена си, оженил се за еврейката (от която се ражда Иван Шишман), но не забравил първородния си син Иван Срацимир. Разделил царството на две и му дал Западната част, което се обособило като самостоятелно царство със столица Видин. Така държавите ни станали две и съпротивителните ни сили намалели. Държавите ни само дотук преброихме, че станаха пет, но има и още. В Кюстендил се настанява едно малко царство начело с Константин Драгаш, обхващащо Източна Македония до Вардар. В Прилеп вече казахме, че е Вълкашин, а после — Крали Марко. В Серес управлява сестрата на Иван Александър — Елена, вдовица на Стефан Душан, наследена от Углеша, брат на Вълкашин. Скопие е в ръцете на Бук Бранкович, а в Пелопонес, Централна Гърция и Егейските острови са се настанили и венецианци, генуезци, каталани.
Всички тези императори, царе, крале, деспоти, князе и воеводи се бият през година-две помежду си за някоя ливада или гора и охотно използват наемни турски отряди, които добре опознават Балканите, пътищата, ресурсите и най-вече малкото акъл на всичките тези „велики“ владетели. Това дава увереност на османските владетели, че въпреки неособено големите си собствени военни възможности лесно ще се справят с балканските държавици.
Трагедията на Балканите започва в 1371 г., когато Вълкашин и Углеша, почувствали османската заплаха (макар че владенията им са доста далече от дотогавашните османски грабителски походи), организират мощен поход срещу турците, завзели в 1369 г. Одрин. Край с. Черномен, Свиленградско, 60-хилядната им армия е разгромена от турците, атакували я през нощта, докато българите (защото те са основното население на деспотствата им) спели безгрижно в лагера си.
След катастрофата при Черномен вледенените от ужас балкански владетели чакали генерално османско настъпление по всички посоки. Време за нови антиосмански съюзи нямало, а и сериозни армии въпросните балкански владетели нямали, формирането на армии на принципа „въоръжен народ“ отдавна бил изоставен (народът трябвало да работи, за да плаща данъци), а армиите били наемни и се състоели от свои и чужди пройдохи и авантюристи с численост от неколкостотин до 4–5000 души.
Турците наистина настъпили малко, стигайки до Карнобат и Пловдив. Но за облекчение на християнските владетели им предложили да станат васали. И те, разбира се, в преобладаващата си част приели. От нашите първи, колкото и странно да звучи, първи приел най-незастрашеният в момента — видинският владетел Иван Срацимир. Приел и Крали Марко в далечния Прилеп. Приел и Добротица, управляващ Добруджа — също незастрашена в момента. Византийският император също станал турски васал.