При високоорганизирани и на високоцивилизационно равнище общества преселването става по план на държавата. Ще припомня как е при гръцките полиси (градове-държави). Търговци или разузнавателни мисии издирват свободни и подходящи за пълноценен живот територии. Понякога ги купуват от местното население, ако има такова. След това в един ден, натоварени на кораби, тръгват на дълъг път и след 10–20 дни плаване пристигат на новото място, светкавично основавайки не колония, а нова държава. Тя е на същото цивилизационно равнище по отношение на бита, културата и технологиите, като държавата-майка, тъй като преселническата група е комплектувана от специалисти във всички направления.
Изглежда, съвременният български историк Петър Добрев е прав, когато твърди, че по същия модел са се комплектували и древнобългарските преселнически групи. При изчерпване на ресурсите на държавната територия се е формирала с държавна помощ изселническата група, разбира се, далеч по-многочислена от изселническите групи на древногръцките полиси. Откривана е или завладявана с армията на държавата плодородна територия, наблизо, а понякога и доста далеч от родината-майка. След това, смята Добрев, в рамките на 25–30 дни изселниците се прехвърлят с всичко необходимо за производство и отбрана на новата територия, формирайки новата българска държава. На свой ред при пренаселване след време тя или разширява териториите си след спешни войни със съседите, или формира нова изселническа група, която по гореописания модел формира друга българска държава по широкия свят.
Тази древнобългарска практика обяснява силния стремеж на българите към държавност навсякъде, където попадат по света в Поволжието (Котраг), в Македония (Кубер), в Северното Причерноморие (Кубрат). Стремежът към собствената държавност е генетично заложен в българите, факт е, че в единоверна Византия, където българите не са дискриминирани, за 168 години вдигат 3 въстания, за да възстановят държавата си. Факт е, че в мюсюлманската османска империя, където българите са дискриминирани и верски, и икономически, те не вдигат нито едно въстание с религиозни или икономически искания, както е по това време в Европа. Всичките ни въстания — и това на Константин и Фружин, и двете Търновски, и Чипровското, Карпошовото и Априлското въстание, си поставят само една цел — възстановяването на държавата България.
Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава
Като че ли нямаше нищо по-сигурно в българската история от датата на образуването на днешната българска държава. Тя бе заявена още в трудовете на първите български медиевисти от научната школа през първите десетилетия на XX век, приета от комунистическата историческа наука и дори вкарана в герба на България по време на комунизма. А през 1981 г., след близо десетилетна подготовка, бе чествана 1300-годишнина от образуването на българската държава — единствената оцеляла от многобройните български държави. Впрочем, твърде е възможно в обозримо бъдеще българските държави да станат три, ако държавната доктрина на Македония и Татарстан (държави и нации, изградени на базата на фалшива и напълно изсмукана от пръстите история) се промени в посока на историческата истина. Окуражаващи сигнали в това отношение има — в Татарстан набира мощ движението Български национален конгрес, а десетки хиляди македонци всяка година подават молба за българско гражданство с мотива, че са българи.
Но да се върнем на датата на основаването на България, която за удобство ще наричаме по-нататък Дунавска. Защото, както ще видим, в VII век се появяват още две Българии — една на Волга и една във Вардарска Македония.
Годината 681-а като дата за основаване на България е посочена от проф. Васил Златарски в първия цялостен корпус по българска средновековна история. Наистина той пише 679 поради неправилно изчисление на византийските данни за годината на войната, в която кан Аспарух нахлува, завладява Мизия и сключва договор за мир с Византия, който потвърждава завоеванието му. Но учениците на Златарски бързо преизчислиха данните и определиха, че войната е в 680 г., а мирният договор — сключен в 681 г.
При всички случаи като правомерен критерий за раждането на една държава бе приет сключването на един мирен договор. И тук бе редно старите ни историци да се запитат: „Ако договорът е подписан примерно на 1 септември 681 г. в 12 часа на обед, коя е тази несъществуваща в 11:55 минути политическа сила, която е принудила не някой друг, а могъщата Източна Римска империя, просната на два континента, да седне на масата за преговори и да подпише доста унизителен мирен договор?“ Унизителен, да — по този договор империята губи не само една огромна антична провинция, но е принудена да плаща и годишен данък на България. Освен това империята губи долното течение на Дунав, винаги смятан от римските власти от император Марк Аврелий (275 г.) до Константин IV Погонат (680 г.) за „лимес“, т.е. крайна граница на империята на север, без което геополитически империята е в крайна опасност. Дунавският лимес е губен от много императори между III–VII век при нашествията на готи, хуни, авари, славяни, но контролът върху него е възстановяван, без да се жалят пари и военни усилия. Римската империя наистина смята, че ако труднопреодолимата широка река не й бъде граница, европейските й владения ще бъдат лесна плячка за варварските народи, които Източна Европа и Средна Азия щедро изсипват край границите й. Тук може би трябва да направя уговорката, че името Византия е измислено от историците. Името на държавата, с която средновековна България ще си има работа седем века от началото до края на съществуването си в 1453 г., е по официалната държавна доктрина — Римска империя. А поданиците й, независимо от етническия си произход, се наричат ромеи.