— Това не е украса. А карта. На Слънчевата система. — Макклейри леко проследи с пръсти почти невидимите линии по гладката метална повърхност. — По границата — този пояс от звезди след това Слънцето — тук в центъра. Около него обикалят шест планети. Меркурий. Венера. Земята с нейната луна. После Марс, Юпитер с четирите си най-големи луни и Сатурн с пръстените. Това говори ли ти нещо?
Мерит промени темата.
— Какво следва сега?
Краузе продължаваше да стои на руля. Мерит лесно можеше да отгатне какво според него трябва да последва. Убитият Рено още беше по неопрен. Бяха му свалили бутилката, но баластната жилетка се очертаваше под платнището. Това вероятно означаваше, че останалата част от екипировката му също си е на мястото.
Макклейри обаче още не беше завършила разпита. Тя държеше метеорита така внимателно, сякаш беше новородено.
— Знаеш ли кога е направена тази карта?
Той поклати глава. Потта пареше очите му. Следобедът преваляше и мостикът не му осигуряваше никаква сянка.
— Преди девет хиляди години — каза жената.
Струваше му се, че вече го е чувал, но това бяха само цифри, които не му говореха нищо.
— Преди девет хиляди години — тихо повтори Макклейри. — Когато според историците нашите предци тъкмо започвали да се установяват в селища и да се учат на земеделие. — Тя се загледа в метеорита. — Хелиоцентричната слънчева система от тази карта — тоест, със Слънцето в средата — за пръв път се появява в древните текстове чак при Аристарх Самоски през двеста и седемдесета година преди Христа. Почти седем хиляди години след създаването на това тук. И даже тогава идеята не била възприета широко, докато хиляда и седемстотин години по-късно Коперник не я възродил. А четирите големи луни на Юпитер и пръстените на Сатурн не се виждат с просто око. Няма ги в астрономическите извори, преди през хиляда и шестстотната година Галилей да запише собствените си наблюдения с първия си телескоп. Е, как е възможно съществуването на такава карта?
Макклейри говореше сякаш на себе си, сякаш не се намираше на бавно поклащаща се яхта под изгарящо слънце насред открито море.
— Може ли да се преместя на сянка? — попита Мерит. Опита се да прозвучи немощно и незаплашително.
Макклейри съзерцаваше артефакта и не даде знак да го е чула, затова той се възползва от възможността.
— Добре, ще се преместя на сянка. — Застана на колене и тромаво се придвижи напред, докато се облегна на трупа на Рено. — Така. — Раздвижи ръце зад гърба си.
Привидно, без да обръща внимание на преместването му, Макклейри внимателно върна артефакта в хладилната чанта, изправи се с лице към Мерит и отговори на зададения от самата нея въпрос.
— Има едно-единствено обяснение, Мерит. И ти го знаеш, иначе нямаше да намираш обектите ни преди нас.
Той мълчеше.
— Не искаш да ми кажеш, така ли? — Възрастната жена докосна кръста на гърдите си, сякаш за да почерпи сили от него, и изглежда взе решение. — Боговете да ти простят светотатството. — Говореше със странна смесица от съжаление и презрение. — Защото аз няма да ти го простя. — Тя вдигна ръка и даде знак на белия катамаран да се приближи до яхтата.
Двигателят на катамарана забоботи и когато корпусът му се блъсна в борда на яхтата, Мерит политна напред, отдалечавайки се от тялото на Рено. Ала това вече нямаше значение.
Единият от гмуркачите на Флориан скочи на палубата на азимута. Беше висок, чернокож, с широка бяла ленена риза и панталон. Макклейри му нареди на френски да пренесе артефакта на катамарана.
Мъжът вдигна пълния с вода контейнер, сякаш бе лек като перце, и попита какво да правят с le captif. С пленника.
— Rien — отвърна тя. „Нищо.“ После се озърна назад към Краузе и Мерит разбра. — Той вече не беше неин проблем.
Чернокожият кимна, обърна се и стъпи върху страничната пейка, хванал тежката хладилна чанта с две ръце. Изчакваше подходящия момент между две вълни, за да се върне на катамарана.
Мерит също зачака подходящия момент.
Точно когато онзи се напрегна, за да скочи. Мерит се метна от палубата, провлачвайки найлоновото въже от китките си и стиснал ножа на Рено в ръка. Със същите уверени движения, каквито упражняваше ежедневно, със същото спокойствие, каквото изпитваше по време на гмуркането, той подкоси с крак чернокожия. Плискащата се в хладилната чанта вода допълнително наруши равновесието на противника му.