Той остави диска на бюрото до клавиатурата, премести картата настрани с тракбола и започна да пише.
— Хайде да съшием снимките на картата на тавана.
Следващите му думи накараха Джес да забрави, че трябва да изпреварят безжалостните убийци, които ги преследваха.
— Знаеш ли, ако можем да датираме точно картата… въз основа на звездните конфигурации ще определим къде трябва да се намираш, за да ги виждаш.
— Местоположение — обобщи Джес. И тогава Дейвид произнесе онова, което тя си мислеше.
— Да, местоположението. На Белия остров.
38.
— Какъв е планът? — попита Роз. Доброто и лошото ченге, или лошото и още по-лошото ченге?
— Не непременно. Струва ми се, че няма да е трудно. — Лайл надникна през стъклената преграда в лазарета на базата на Кралските военновъздушни сили „Лейкънхийт“, където беше дислоцирано 48-о изтребително крило на ВВС на САЩ. На единствения зает креват лежеше закърпеният Холдън Айрънуд-младши. В ръката му се вливаше система с морфин.
— Страхотни последни думи.
— Гледай и се учи, Роз. И щом вляза вътре, не пускай медицински персонал през тая врата.
— Слушам, сър. Колкото и да крещи Младши.
Лайл не коментира. Завъртя безшумно топката на бравата, изчака малко, после с трясък отвори вратата.
Пациентът на леглото отвори очи, но тъй като едва можеше да обръща глава, Лайл нямаше представа до каква степен забавената му реакция се дължи на лекарствата или на травмите. А и това не го интересуваше особено.
Специалният агент показа служебната си карта, макар да се съмняваше, че Младши може да я прочете. Това също нямаше значение.
— Джак Лайл, Бюро за специални разследвания на военновъздушните сили. Ще си поговорим, преди да започнат наказателното производство срещу теб.
Мъжът на леглото облиза сухите си устни, покритата с петна превръзка скриваше лицето му от скулите до устата. Според медицинските сведения той бе прострелян два пъти — драскотина на рамото и по-сериозна рана в левия прасец. Освен това имаше множество охлузвания и повърхностни контузии по дясната страна на тялото. Травмите бяха получени при частичното срутване на тунела, където го откриха спасителите. Лявата му ръка беше счупена на три места, а лявото му рамо — изкълчено. Накрая идваше ожуленото му лице.
— Преди… какво? — бавно попита Младши, но според монитора до леглото пулсът му рязко се ускори.
— Преди да започнат наказателното производство срещу теб — повтори Лайл. — Следобед ще те предам на военната полиция и ще те прехвърлят в „Левънуърт“.
С всяка секунда Младши се разбуждаше все повече.
— В „Левънуърт“ ли?
— Това е военен затвор.
— Арестуван ли съм?
— Не. Ти си военнопленник. — Лайл винаги се наслаждаваше на този момент.
Младши се опита да се надигне и не успя. Паниката му се засилваше.
— Чакайте, чакайте… я дайте отначало.
Специалният агент се представи и продължи:
— Ти си враг на Съединените щати, беше пленен и ще бъдеш…
— Не! Стига!
Лайл зачака.
— Не съм враг. Аз съм американски гражданин.
— Който е участвал в сговаряне за кражба на секретна военна собственост с цел продажбата й на чужди сили. Заловихме те. Ще прекараш остатъка от живота си в „Левънуърт“.
Младши отпусна глава върху антисептично бялата възглавница и се вторачи в тавана.
— Искам адвокат.
— Цивилните имат право да разговарят с адвокат. Военнопленниците разговарят с мен.
Пациентът свирепо се втренчи в него, но Лайл не се извърна.
— Нещо да кажеш?
— Искам да говоря с баща си.
— Мога да го уредя. Само трябва да ми съобщиш къде е.
Младши запремигва, най-после достатъчно буден, за да проумее в каква игра участва.
— Точно така. Той избяга — продължи Лайл. — Голямата риба. Но за утеха имаме теб. Измъкнахме те от дупка в земята в Англия. Между другото, няма данни да си влизал в тая страна. Впечатлен съм, обаче това потвърждава факта, че имаш опитни съучастници. В сговарянето.
— Няма никакво сговаряне. Моят старец… — Младши се усети.
— Какво твоят старец?
Младши затвори очи. В размътения му от морфина ум несъмнено витаеха картини от живота в затвор с максимално строг режим.