— Какво трябва да направя?
— Да отговориш на някои въпроси.
— Какви например?
— Къде с Холдън-старши? Къде е базата данни? Как я е получил? На кого се кани да я продаде? Какво…
— Няма да я продава на никого!
— Тогава какво прави с нея?
— Търси… оная подземна съборетина, от която ме измъкнахте. Руини, разбирате ли? Вече откри няколко такива по целия свят.
„Едно на нула за Роз“ — помисли си Лайл.
— Кой му помага в това?
Лицето на Младши се сгърчи и той потрепери от болка.
— Натаниъл Мерит. Копелето, дето ме заряза там долу. Той върши мръсната работа за моя старец. — Погледна Лайл в очите и добави: — Ето ви го вашият убиец. Не съм аз.
Агентът скри изненадата си и промени тактиката. Очакваше Младши да назове Китай, Русия или друга неприятелска държава като врага, който помага на Айрънуд да използва ГСРСА, а не физическо лице.
— Кого е убил?
— Ако ви кажа каквото знам, ще ме пратите ли в „Левънуърт“?
— Ако ни съдействаш, и аз ще ти съдействам. Не забравяй какво ти казах: ти не си голямата риба. — Лайл премълча за останалата част от сделката. Беше прекалено рано да очаква от него да предаде баща си. Трябваше да го изработи внимателно. — Добре, да се върнем на тоя Мерит. Какъв е той? Каква е връзката му с баща ти? И кого е убил?
Устата на пациента се изкриви в неприятна усмивка. След миг той изпъшка — устната му се беше сцепила.
Но разказа на Лайл всичко.
— Да знам, знам, пълна каша — каза Айрънуд на жената, за която се беше венчал преди трийсет години. — Изобщо не съм си мислил, че ще се стигне чак дотук. Обзалагам се, че и ти не си. — Той замълча замислено. — Винаги си ми повтаряла „Холди, проблемът ти е, че когато искаш нещо, го искаш цялото. Така и не се научи да се задоволяваш с по-малко. Или да делиш“.
Милиардерът въздъхна и се почеса по темето през сламената шапка. Този следобед слънцето на Вануату жареше силно и по скалпа и лицето му постоянно се стичаха струйки пот. Все пак от близо три години не беше разговарял с Нан. Можеше да понесе жегата още малко.
— Така и не се научих — призна той. — Изобщо.
Опря се на бялата мраморна надгробна плоча и тромаво коленичи, за да намести букета, който беше оставил. Стрелиции. Любимите й цветя. Също като този райски остров.
— Чакай да махна тия неща. — Той разчисти няколкото жълти листа, паднали от други букети — онези, които пращаше всеки ден. — Трябва да си поговоря с Етиен за това. Да поддържа чистота. Като знам колко много държеше… О, Нан. Липсваш ми, момичето ми. Ужасно ми липсваш.
Едрият мъж постави длани върху плочата с надпис „Нанси Лу Айрънуд, любима съпруга и майка“ и опря чело на ръцете си.
— Обаче аз съм подготвил всичко още отначало и ще се оправим — прошепна й той. — Както винаги. Двамата с тебе.
Чу стъпки по чакъла и се озърна през рамо.
Лудия Майк стоеше пет-шест метра зад него на бялата чакълена алея, която лъкатушеше сред ниските храсти и палмите в гробището. Беше местен, който се грижеше за главната къща и при нужда шофираше ролсовете.
Младежът пак разрови чакъла с маратонка. Не искаше да му се натрапва, но държеше джиесем в ръката си.
Айрънуд изсумтя и се изправи тежко. Изтупа белите камъчета и праха от коленете си и оправи шапката си.
— Какво има, синко? — Той се насочи към шофьора си.
— Търсят ви по телефона, господин Уди.
Милиардерът се поколеба. В централния му офис имаше десетина души, които знаеха как да се свързват с него, но те използваха криптирания сателитен телефон в къщата му до пристанището. Нямаше представа кой от тях знае, че Лудия Майк му е шофьор, камо ли да има номера на мобилния му.
— Кой?
Лудия Майк сви рамене и ключиците му щръкнаха през синьо-бялата му риза на цветя.
Айрънуд взе джиесема.
— Кой се обажда, по дяволите?
— Холдън Айрънуд?
— Аз пръв зададох въпрос.
— Прав сте. Джак Лайл. От Бюрото за специални разследвания на военновъздушните сили.
Милиардерът махна на шофьора си да се отдалечи и тръгна по алеята.
— Находчив човек сте, господин Лайл. „Господин“ ли да ви наричам, или имате звание?
— „Агент Лайл“ е достатъчно.
— Разбира се.