— Флориан! — извика вторият гмуркач от катамарана на Макклейри.
Чернокожият падна по гръб на палубата и Мерит преряза гърлото му с едно движение. Треперещите длани на нещастника не можаха да спрат кървавия гейзер, който шуртеше с всеки удар на умиращото му сърце.
Още преди Краузе да стигне до средата на рубката, Мерит се обърна към стъписаната Макклейри, сграбчи я и я завъртя с гръб към себе си. Притисна се към преградната стена и я обхвана с ръка през гърдите, като опря ножа на Рено в гърлото й.
Тя се опита да забие пета в крака му, но Мерит бързо я парира и я удари по слепоочието, с дръжката на ножа.
— Само опитай още веднъж, и си мъртва. Ясно ли е?
Тя затрепери от страх или от шок. Не го интересуваше от какво. Разтърси я силно и отново изкрещя:
— Ясно ли е?
— Да!
— Тогава им кажи.
Краузе се беше вцепенил на вратата на рубката, хипнотизиран от вида на опряния в гърлото й нож. Вторият от нейните гмуркачи стоеше на катамарана и се мъчеше да държи узито си насочено към Мерит въпреки клатенето на двете палуби.
— Останете по местата си — извика Макклейри.
— Хвърли узито във водата — заповяда Мерит.
Онзи се поколеба.
Мерит увеличи натиска на острието и усети, че жената се напряга в опит да се отдръпне.
— Хвърли го! — извика тя.
Лицето на мъжа се сгърчи от гняв, но той метна оръжието си през борда.
— Сега и двамата — продължи Мерит. — Във водата. Плувайте към скалите.
Те не помръднаха.
— След като си тръгна, можете да се върнете на катамарана. Трябва ми само артефактът. — Той доближи устни до ухото на Макклейри. — Чела си досието ми. Знаеш, че ако искам, мога да убия и трима ви.
— Направете го! — каза Флориан.
Гмуркачът скочи във водата. Мерит се наведе напред и видя, че мъжът изплува на повърхността, разтърсва глава и се насочва към голия атол на сто метра оттам.
Застаналият на вратата Краузе бавно пристъпваше напред.
— Изобщо не си го помисляй — предупреди го Мерит. — Я го погледни. — Той рязко завъртя главата на Макклейри към трупа на палубата.
Раната на шията на мъртвеца зееше като втора уста, бялата му риза беше подгизнала от кръв. Метеоритът лъщеше до него — искрящо черен остров сред червено море.
— Последна възможност — каза Мерит. — Никога не броя до три.
Краузе се втурна към борда и се хвърли във вълните.
— Ако го правиш само за пари, мога да ти платя повече, отколкото получаваш сега — предложи Флориан.
— Съмнявам се. — Нейният гмуркач беше стигнал до атола и стоеше на скалите, заслонил очи с длан и вторачен в двата плавателни съда. Краузе още плуваше.
— Един милион? Два?
Мерит я отблъсна.
— Твой ред е. Скачай. — Щом Краузе излезеше на островчето, Мерит щеше да подпали катамарана, чиито дизелови резервоари щяха да се взривят, преди някой от двамата гмуркачи да успее да доплува обратно.
Макклейри застана до метеорита. Очите й странно блестяха. Поставила длани върху кръста на шията си, тя произнасяше нещо, което звучеше като молитва. Мерит не знаеше на какъв език говори.
— Да не молиш бог да ме порази? — попита той.
— Нещо подобно. — И се хвърли към него с изненадваща бързина, замахвайки с малко сребърно острие към незащитеното му лице.
Мерит обаче беше убиец и отново предугади хода й. Заби ножа на Рено през меката плът под брадичката й и през небцето и върхът прониза мозъка й. След това безстрастно задържа за миг гърчещото се тяло и го пусна на палубата.
Вдигна ножа й. Беше впечатлен от изработката му и от начина, по който беше скрит. Смъкна верижката от шията й, пъхна острието вътре и прибра кръста под разкопчания си водолазен костюм. Накрая хвърли през борда труповете — на Макклейри, първия гмуркач и Рено.
Краузе и другият гмуркач вече бяха във водата и плуваха към катамарана.
На Мерит не му пукаше. Знаеше какво ще се случи. Двукорпусният съд щеше да се подпали, преди да стигнат до него, и при цялата тази кръв в морето акулите скоро щяха да довършат работата.
Както обикновено, оказа се прав.
5.
Джес Макклейри вдигна ципа на червената си канадка от гортекс, затвори високата си яка и излезе от плющящата палатка. Леденият вятър преметна кичури от дългата й червена коса върху лицето й и моментално зачерви светлите й скули, което я накара да се усмихне. Ниското слънце пламтеше, небето сияеше яркосиньо и отвсякъде я заобикаляха хълмчета, покрити с торф и нискорасла трева. Само лагерът от няколко палатки нарушаваше еднообразието на пейзажа, както и далечните червени и жълти канадки на нейния археологически екип, работещ на половин километър оттам.