— Не се ли преместихте пак?
— Явно сме достатъчно надълбоко. Използваме стара мина, като продължихме шахтите още по-надолу. Адски внушително.
— Колко голям е комплексът?
— Не знам точно. Била съм там четири пъти и изглежда безкраен. Казаха ми, че в него се пазят близо сто и шейсет милиона артефакта. — Тя се извърна за миг от монотонния път. — Повече, отколкото в Смитсъновия институт — във всичките му музеи.
— И просто… пазите разни неща, така ли?
— Изучаваме ги. Съхраняваме ги. — Гласът й прозвуча отбранително. — Това са поискали от нас Първите богове.
— Но са ви дали знание, а вие го криете.
— Не си справедлив.
Джес зави рязко, за да заобиколи една змия, която се печеше на слънце на пътя, и ландкрузърът се раздруса.
— Колко пъти нашественици са ограбвали Александрийската библиотека? Колко маянски кодекса са изгорили испанците? Колко книги и произведения на изкуството са унищожили нацистите? А талибаните, които взривиха статуите на Буда в Афганистан? Китайската династия Цин е горила не само книги, а и самите учени. Кой изобщо е способен да проумее загубата на човешко знание, изкуство, опит, трупани през хилядолетията, по вина на религиозен и политически екстремизъм и нетърпимост?
Затова пазим своите разбирания за себе си. Затова възприемаме религията и културата на съответното време и място. Така не изпъкваме, не привличаме внимание. Така съхраняваме човешкото знание от човешкото невежество, омраза и страх.
— До завръщането на Първите богове. — Слънцето блестеше толкова силно, че Дейвид затвори очи. Вече беше слушал всичко това.
— Дотогава.
Той рязко отвори очи. Вперила поглед в еднообразния път, Джес здраво стискаше волана. Чак кокалчетата на пръстите й бяха побелели.
Току-що беше чул нещо ново в гласа й.
Съмнение.
41.
Айрънуд купуваше риба за вечеря на малък кей в пристанището на Порт Вила. Още една причина да харесва островната държава, която беше осиновил. Освен липсата на договор за екстрадиция с Америка, там никой не се пазареше и даването на бакшиш се смяташе за обида. Очевидно по някое време в миналото някой мъдър политик бе решил, че и подоходните данъци са оскърбителни, защото във Вануату нямаха и този досаден обичай.
Той плати разумната цена за един прекрасен лаврак и помоли да му го увият в кафява хартия. Шофьорът му прибра в пазарската мрежа, която вече се издуваше от лъскав морав патладжан, яркожълт грейпфрут и зряла кафява папая. По-нататък на обветрения кей имаше сергия, на която ще намери най-едрите скариди. Милиардерът си запроправя път през навалицата от местни купувачи и австралийски туристи, за да направи следващата си покупка.
Но Лудия Майк го спря и му подаде телефона.
Айрънуд си погледна часовника. На агент Джак Лайл му беше отнело почти два дни да анализира корнуолската разпечатка.
Той взе джиесема и избра място между две сергии, където да се облегне на грубия дъсчен парапет и да проведе личен и доходен разговор.
— Е, какво ви казаха вашите експерти? — Говореше дружелюбно, демонстрираше, че владее положението.
— За какво? — попита неочакван, но познат глас.
— Мерит?
— Извинявам се, че ви се обаждам по тоя начин, но сателитната връзка може да се…
Айрънуд с усилие сниши глас.
— Къде си?
— Май е по-добре да не знаете. Оная работа в Корнуол не мина, както се надявахме.
— Продължавай.
— Макклеъри стигнаха там първи. Няма никаква логика, обаче го разрушиха.
Айрънуд усети, че телефонът затреперва в юмрука му. Докъде щеше да стигне с тая измислица неговият шеф на сигурността?
— Къде е синът ми?
Мерит издиша рязко — нещо нетипично за него.
— Няма как да ви го кажа по-добре. Синът ви попадна сред взривовете и пещерата се срути. Опитах се да го измъкна, но… той не оцеля.
Милиардерът трябваше да се съсредоточи върху всяка дума, която изричаше, за да скрие обзелия го гняв.
— Тогава защо е заловен от военновъздушните сили и им разправя неща, които самият аз не знам?
Мерит се поколеба.
— Видях тавана на тунела да пада върху него…
— Какво си направил с Франк Биън?
— С програмиста ли? Нищо. Не съм го виждал от…
— Франк е мъртъв, Мерит. Синът ми твърди, че ти си го убил.