Табелата на служебната метална врата между два от входовете на товарните отсеци съобщаваше, че се работи само по предварителна заявка.
Джес зачака отпред.
Дейвид вдигна поглед към високия скален таван и видя насочени надолу охранителни камери.
Металната врата се отвори.
Появи се млада слаба жена. Пухкав облак черна коса обрамчваше лице с карамелен тен и ясни златистокафяви очи. Въпреки вездесъщия червен пустинен прах, ризата и дънките й бяха безупречно чисти.
— Бакана — каза Джес.
— Пазителко. — Младата жена коленичи, пое лявата й ръка и я целуна. После се озърна към Дейвид. — Той не участва ли в пътуването?
— Ще се включи. Искам Виктория да се срещне с него.
Бакана се изправи и изгледа Дейвид преценяващо и не особено дружелюбно.
Въведе ги в коридор, който стигаше до затворена врата. По скалните стени висяха скучни гравюри на местни пейзажи в прости рамки.
По средата на коридора завиха надясно и се озоваха в чакалня; Трябваше да останат там, докато Бакана уреди срещата. Тя им каза, че в хладилника има напитки, и затвори вратата след себе си.
Дейвид огледа един удивително грозен стол, покрит с оранжево зебло.
— Трябва ли да знам нещо?
Джес отвори хладилника и извади две шишета вода.
— Ти си ми годеник. — Тя въпросително повдигна едната бутилка.
Дейвид кимна.
— Добре…
Джес му я подхвърли и отвори другата за себе си.
— Това е единственият начин да те вкарам тук, по-просто е от истината.
Той разви капачката и отпи голяма глътка. Разбираше, че е започнал прекалено да свиква с лъжите, но с наближаването на смъртта нещата, за които по-рано се тревожеше, все по-малко го вълнуваха.
Останалите мебели в чакалнята бяха също толкова грозни и поне трийсетгодишни. Имаше дървена масичка, покрита със следи от чаши и отрупана с овехтели списания, от „Съвременно управление и организация на документи“ до задължителните броеве на „Нешънъл Джиографик“ отпреди десетилетия.
— Не е както си го представях.
— От време на време ги проверяват държавни инспектори. Идват шофьори на камионите, които карат провизии. Тъкмо това очакват да заварят тук.
— А ти какво очакваш?
Джес не отговори. Тя допи водата и хвърли празното шише в кошче за рециклиране.
Дейвид вече усещаше в нея нещо повече от съмнение. Страх.
Натаниъл Мерит спокойно седеше на стола до прозореца в хотелската си стая край „Хийтроу“.
На бюрото до него бяха нещата от болницата — и онези, които му бяха дали, и другите, които беше откраднал.
Взираше се в шишенцето с ко-дидрамол. Чакаше да види дали ще има нужда от още. Според воинската мантра болката бе слабост, напускаща тялото. Гърбът му обаче беше пострадал зле при удара в каменната маса на съкровищницата. Нападателят, когото се наложи да убие, за да избяга от срутващия се тунел, го беше ранил с нож отдясно на гръдния кош. А глезенът му… Навехна го, когато скочи от един от отворите, пробити с взрив в скалния склон — при това от някакви си метър и двайсет височина.
Просто не му провървя.
Единственото, което поне донякъде му даваше сили да преглътне провала в Корнуол, беше гледката на тялото на Айрънуд-младши до купчината камъни в прохода само мигове преди срутването.
Тогава той вече носеше черното яке от номекс и каската на първия нападател, влязъл в съкровищницата в търсене на оцелели. Удуши го толкова бързо, че онзи нямаше време да предупреди другарите си. На излизане ликвидира и другите двама. Преоблечен като един от тях, той използва предимството си и стреля пръв.
Сега обаче, след като се оказа, че Младши е жив и снася на военновъздушните сили, бягството му от Корнуол вече не беше първата стъпка към разчистване на кашата, която му остави изтърсакът на Айрънуд.
Скъсването му с милиардера щеше да е проблем. Бившият му шеф разполагаше със средствата и имаше мотив да му запуши устата. Мерит знаеше, че за да се спаси, се нуждае от още по-сериозни средства.
За щастие знаеше и откъде да си ги осигури.
42.
Джес следваше Бакана между нагъсто наблъскани бюра, разделени с ниски стени.
Административната част в дъното на коридора имаше по-приятен вид. Заради инспекторите от службата по трудова медицина и охрана на труда и лицензиращите органи, изследователите от фондацията „Макклеъри“ веднъж годишно излизаха от подземните пещери на Кантората, за да изиграят ролята на чиновници. В момента обаче бюрата пустееха и бяха завити с тежък найлон, покрит с дебел пласт червен прах.