Тя пъхна облечените си в ръкавици длани дълбоко в джобовете си и вдиша най-чистия въздух на планетата. Не помнеше някога да се е чувствала толкова щастлива и доволна. Днес дори двойно повече, защото току-що се получи вест от Чарли Уджарак, инуитския старейшина, който надзираваше работата: тя се оказваше права. За пореден път. Гробището се намираше точно там, където беше казала на хората от петролната компания да го търсят.
До палатката на готвача я чакаше Чарли — същинска смесица от миналото и настоящето на канадска Арктика. Носеше последен модел огледални очила рей бан, но традиционната му канадка — дело на една от бабите му — бе ушита от кожа на тюлени, убити с харпун от самия него. Носеше я разтворена и отдолу се виждаше червена тениска с избеляло лого на Йоркския университет. За него август на север от полярния кръг не беше студен.
— Здрасти, Джес. Къртс те чака. — Гласът му издаваше, че е доволен колкото нея.
— Сигурна съм.
Нямаше нужда от сутрешен чай — постоянният вятър й действаше достатъчно освежаващо. Двамата се запътиха към обекта по пружиниращата почва.
— Той каза ли нещо? — попита Джес.
— Няма какво да каже. Старото селище беше точно където им посочи ти. Тая сутрин откриха първите останки. Сега влиза в действие член дванайсети от декларацията на ООН за правата на коренното население.
— Останките са в гроб, нали? А не просто скелет?
— Определено е гроб. Скелетът е в ембрионална поза и по него още има следи от тревата и еленовата кожа, с които е бил покрит.
— Добре. Селото е било голямо, може би стотина души. Ще има още останки.
Чарли стана по-сериозен.
— Тогава ще има нужда от много молитви, за да не смутим покоя им.
Джес разбираше. Онова, което за нея се свеждаше до палеогеология, примесена с малко антропология и археология, за инуитския старейшина беше неговата жива култура и религия. Завиждаше му за свободата да говори толкова открито за своите вярвания — свобода, каквато тя нямаше и вероятно никога нямаше да има.
— По-добре така, отколкото да ги гледаш как копаят с машини за петролопровод, нали?
— Много молитви — повтори Чарли.
Повечето хора на обекта стояха около очукана метална маса с вдигащи пара чаши кафе или чай и чакаха официално нареждане от своя началник. На друга сгъваема маса имаше ламинирани топографски карти, прихванати с тежки метални щипки, и обемист сив лаптоп, свързан с джипиес система.
Лайънъл Къртс, началникът, посрещна Джес с крива усмивка. Черната му кожа, късо подстриганата му коса и равният му акцент от Средния запад бяха абсолютно неуместни в ледената пустош — сигурни белези на XXI век и масовата глобализация. Червеното му яке носеше фирменото лого на „Халдрон Ойл“, петролната компания, която щеше да съжалява, че е наела Джес да проучи трасето на струващия много милиарди петролопровод.
— Да злорадстваш ли си дошла? — попита Къртс.
Джес знаеше, че той не го приема лично — компанията не харчеше негови пари.
— Както съм ти казвала, земята разказва истории — отвърна младата жена. — Всеки хълм, всяка долинка, всеки камък. — Тя посочи малкото възвишение, където с тънки метални колчета и жълта лента беше заложена квадратната мрежа на археологическия обект. — Преди няколко века тук е текла река и бреговете й са идеално място за село.
В гласа му прозвучаха нотки на възхищение.
— Ти ни предупреди, така си е. Чарли казва, че не трябва да заравяме останките, докато не дойде шаманът. Искаш ли да погледнеш?
Джес се обърна към инуита.
— Може ли?
— Само повече не пипайте нищо — каза той и се обърна към Къртс. — И кажи на хората си да не използват ножове и изобщо режещи инструменти, докато не затворим гроба.
— Защо?
— Покоят на гробището е смутен и сенките на мъртвите може да са навсякъде. Ако твоите хора случайно прободат някоя от тях с нож, те ще се разгневят и може да ви причинят всевъзможни неприятности. Болести, лош късмет, бели мечки… или пък следващият лов на тюлени може да не мине много добре.