Братовчедка й сякаш бе остаряла за броени минути.
— Джесика… как можа да ни предадеш точно ти? Флориан лично те избра.
Джес не отстъпваше.
— Дейвид е от Семейството, затова му разказах всичко.
— Дори да е от Семейството, той не е пазител — категорично заяви Виктория. — Сега знае прекалено много. И за съжаление не е единственият. — Погледът й обходи кабинета, преминавайки през Бакана и бодигарда. — Стореното от теб, Джесика… Вече не е в моите ръце. Нашите традиции не ми дават избор. — Джес чу окончателността в думите й. — Вече никой от вас не може да напусне това място. Никога.
44.
— Готов ли си? — попита генерал Дифранца.
Лайл седеше пред компютърен пулт в края на централната маса в заседателната зала на Националния военен команден център. Бяха минали три години от последното му идване в Пентагона, когато беше присъствал на възпоменателна служба на открито. За пръв път влизаше в сърцето на военната командна структура на Америка и никога не бе предполагал, че ще попадне в ситуация, при която трима генерали — двама генерал-лейтенанти и един генерал-майор — очакват от него да вземе решение. Другите в залата — капитан Тревър Кингсбъро и двамата му свързочни специалисти от военновъздушните сили, петима експерти от Националната разузнавателна служба, двама от Управлението за национална сигурност и шестима сериозни цивилни, които демонстративно не му бяха представени — допълваха общата картина.
Това, което предстоеше да се случи, имаше само един плюс: Роз Марано я нямаше, за да казва неподходящи неща в неподходящ момент. Дори да се окажеше права, както обикновено, щеше да го е казала пред неподходящи хора. „И за това благодаря“ — помисли си Лайл.
— Тъй вярно — отговори той и отново сведе поглед към пищова, който му бяха приготвили в Министерството на правосъдието.
— Булдог? — продължи Дифранца. — Как се справят твоите момчета?
Картър Тайрел Булдога, другият генерал-лейтенант в залата, проверяваше докъде е стигнал самолетът, изобразен като син триъгълник на един от шестте големи екрана на стената вляво от Лайл.
Въпросният МС-130Н „Комбат Талън II“ току-що беше приключил второто си презареждане над Тихия океан. На борда имаше отряд от дванайсет командоси от Първо крило за специални операции, дислоцирано във военновъздушната база „Нелис“ в Невада. Пътуваха за първия сборен пункт в мисията си: международното летище „Крайстчърч“ в Нова Зеландия, най-южната чуждестранна база на ВВС на САЩ. На малко над три хиляди километра от Вануату.
— Ще се приземят след три часа — отговори Булдога, като покри микрофончето на слушалките си с ръка. — Ще бъдат на мястото осем часа след кацането си в Крайстчърч.
Дифранца, Лайл и почти всички останали в залата погледнаха два от другите големи екрани на лявата стена. На единия имаше ясна снимка на огромния дом на Айрънуд в Порт Вила, Вануату. Другият представляваше световен часовник. След единайсет часа в този район на Пасифика щеше да е 03:00, определено предимство за командосите, които щяха да виждат в мрака с термоочила.
Ако телефонният разговор на Лайл не протечеше добре, в островния рай на Холдън Айрънуд щяха да се появят неочаквани гости.
— Ти си, Джак. — Дифранца го потупа по рамото и се отдръпна, за да го остави да работи. Специалният агент кимна на свързочника от военновъздушните сили, който седеше до него, и той натисна един от бутоните на пулта.
Лайл вдигна черната телефонна слушалка и чу далечната глухота на сателитната връзка, после специфичния звън на телефона във Вануату. Само едно иззвъняване.
— Айрънуд. — Агентът се изненада от острия глас на милиардера. Сякаш очакваше друго обаждане, а не такова, което можеше да гарантира личната му безопасност.
— Джак Лайл.
Айрънуд веднага възвърна обичайната си дружелюбност.
— С какво мога да ти помогна, агент Лайл?
— Ами, вижте, проверих корнуолската разпечатка, както ме посъветвахте, и съм готов да си поговорим. Но ще ми трябват още някои уверения от вас.
— Готов си да си поговорим. Това ми харесва. Колко души си докарал да слушат разговора ни, синко?
Лайл нямаше нужда да се замисля.
— Един момент да ги преброя. — Половината зала видимо се изненада от думите му, но агентът разбираше, че единственият начин да спечели доверието на Айрънуд е пълната откровеност. — С мен сме двайсет, доколкото виждам. Нямам представа още кой може да подслушва връзката.