Силуетите на охранителите се очертаха на фона на отворената врата. След миг единият падна със стреличка в гърдите, а Дейвид събори Бакана на пода и я прикри с тялото си. Вторият охранител стреля напосоки в мрака. Никлас вече беше заредил пистолета си.
Още три изстрела и всичко свърши. Единствено пъшкането на улучения със стреличка мъж нарушаваше тишината. Свит зад бюрото си, Морети се пресегна и отново включи осветлението. Дейвид се озърна за Джес. Беше невредима, Никлас — също. Скочи на крака и помогна на Бакана да се изправи.
Астрономът се облегна на бюрото и отметна назад разрошените си кичури в неуспешен опит да възвърне достолепието си.
— Значи координатите са верни, така ли? — с разтреперан глас попита той. — Наистина ли Белият остров е част от Антарктида?
— Така мисля — потвърди Джес.
— И загадката на Обещанието… е разгадана?…
Тя стисна дланта му.
— Заклевам се в Първите богове, че ще ви кажа какво съм открила там. Ще кажа на всички. Всичко.
— Пазителко — промълви Морети и целуна ръката й. Бакана хвана другата й ръка и коленичи до астронома.
В гласа на Джес вече нямаше съмнение. На Дейвид му се искаше да изпитва същата увереност.
Двайсетина минути след като избягаха от пещерата през изход, известен на Никлас, бодигардът ги преведе през една отключена врата. Озоваха се в друго огромно помещение и бързо продължиха покрай изумителни свободно стоящи дванайсетметрови стени, построени от идеално издялани блокове с розов оттенък.
— Какво е това? — попита Дейвид.
— Стени от Петра — отвърна Джес. — Един от най-древните градове в Йордания. Украсата им се отличава с богата иконография на Семейството. Затова ги пренесохме тук.
Иконография на Семейството. В очевидно реставрирания фриз на стените бяха изобразени сражаващи се колесничари. Едната стена привлече вниманието му. От двете страни на голям отвор бяха изсечени колони, обвити в дъбови листа. Над тях имаше медальон, разделен на дванайсет сегмента, означени с различни символи. Кръстът в центъра на кръга много приличаше на този, който Джес му беше дала.
Внезапна мисъл го накара да заопипва джобовете на късия си панталон. Да. Кръстът още беше у него. За всеки случай го бе скрил при пристигането им в Кантората.
Никлас дори не погледна стените от Петра и спря едва когато стигна до камара сандъци между две внушителни, близо двуметрови фигури, поставени на дървени палети. Скулптурите много напомняха на египетски сфинкс, само че с човешки, а не лъвски лица!
Джес беше нарекла тази зала „трезор 248“. Още колко трезора със съкровища бяха скрити тук долу? Колко — ако не и всички — световни загадки можеха да разрешат?
Никлас отвори металната врата зад сандъците и Джес влезе първа.
— Има ли осветление? — попита тя.
Дейвид и Бакана я последваха в основата на тунел, който се изкачваше нагоре.
Бодигардът посочи една полица до вратата с десетина фенерчета с ръчно захранване, които не се нуждаеха от батерии.
— Вървете нагоре — инструктира ги той. — До изхода има около половин час път.
— Къде ще излезем? — попита Дейвид.
— Не се бойте. Там ще ви чака превоз.
— Ти няма ли да дойдеш с нас? — повдигна вежди Джес.
— Ще ги забавя тук — отвърна Никлас.
Тя се обърна към асистентката на Виктория.
— Бакана?
— Няма да издам на никого това, което научих, пазителко. Разгадай загадката. Кажи ни всичко.
— Край на тайните — обеща й Джес и срещна погледа на Дейвид.
Изведнъж той се сети, че още не й е обяснил какво биха могли да означават и за двама им неговите нечовешки маркери. Ами ако и тя бе обречена на преждевременна смърт? Пропъди тази мъчителна вероятност от ума си и потърси утеха в логиката, както винаги. Ако се съдеше по броя на нейните по-възрастни роднини дори само в Кантората, можеше да има вариации, криещи надежда и за двамата.
— Край на тайните — излъга той.
След половин час стигнаха до края на издигащия се тунел и се озоваха пред стар шлюз — три последователни метални врати, две боядисани в тъмносиво. Бяха монтирани отдавна, за да не пропускат радиоактивен прах след ядрен удар. Много грижливо затвориха всяка от тях след себе си — имаха кръгли ръкохватки като на херметичните врати на корабите.